Трудно ми беше да изляза и още по-трудно да реша къде да отида. Тръгнах към новото си жилище. Ключът се превъртя плавно в ключалката и влязох. Беше странно и чуждо място. Всякаква следа от времето на Търпение и Лейси отдавна бе заличена. Стаите, като всичко останало в замък Бъкип, бяха много по-импозантни, отколкото докато бях момче, дадено на милостта на Търпение. Някой беше загладил с гипс грубите каменни стени и ги беше боядисал в меко жълто, което ми напомни за стар череп. На пода на главната стая имаше килим и рисунки на цветя в рамки по стените. Камината беше запалена. Имаше няколко стола с извезани възглавнички и масичка с крака като котешки лапи. Нищо, което изобщо да намеква, че съм живял в тази стая.
В по-голямата спалня намерих дрехите си, спретнато прибрани в един гардероб. Бяха по-малко натруфените одежди на лорд Фелдшпат и няколко други, които Аш явно беше избрал за мен. Трогнах се като видях меча на Искрен на стената над леглото ми. Младежът наистина бе помислил за всичко. Или може би беше Спарк, казах си и се зачудих защо ми е толкова трудно да ги примиря в една личност. Пътната ми чанта от Върбов лес също беше тук и с облекчение открих, че запасите ми с отрови и малки инструменти и оръжия са ми оставени, както и книгата на Пчеличка. Очуканата чанта съдържаше единствените вещи в стаята, които наистина си бяха мои. Вдигнах я, отворих кедровия скрин и я скрих под меките вълнени одеяла.
Закрачих из стаите като вълк, оглеждащ границите на клетката си. В слугинската стая имаше тясно легло, малка ракла за дрехи и леген и кана. Раклата за дрехи беше празна. Аш и Спарк несъмнено щяха да се чувстват по-удобно да останат с Шута.
Имаше приятна малка дневна, много по-просторна, отколкото я помнех. Камарите небрежно струпани неща на Търпение несъмнено бяха смалили размерите на стаята за ума ми. Бегъл оглед на стените не ми показа никакви знаци за скрити входове. Все пак забелязах малка щръбка в замазката, която можеше да е била отвор на шпионка. Седнах на стола и погледнах през прозореца. Но там нямаше нищо, което да ангажира ума или ръцете ми, нищо, което да ме отвлече от пространството, където Пчеличка я нямаше. Какво щях да правя с всичките тези празни часове, останали в живота ми? Напуснах скучното си обиталище, отидох при стаята на Шута и почуках.
Изчаках малко, преди да чуя как вратата се отключи. След това леко се открехна, а накрая Аш я отвори широко.
— Толкова се радвам, че дойдохте — възкликна с облекчение. — Той е в такова състояние, а не знам какво да правя.
— Какво става?
Веднага щом влязох, Аш затвори и заключи.
— Изплашен е — отвърна простичко. — Не искаше да напусне тайните стаи, но лейди Розмарин настоя. Тя е… вече не чиракувам там. Радвам се просто да работя в замък Бъкип като слуга. Знам, че лорд Сенч… но не е моментът сега да ви занимавам със собственото си положение. Положихме всички грижи да го преместим тук, но той все още трепери от страх за живота си. И не знам как да го успокоя.
Момчето ме погледна и отстъпи назад, видяло гнева на лицето ми.
— Как смее тя! — избухнах. — Къде е Шутът?
— В спалнята. Доведох го по тайните проходи и се постарах да донеса всичко, което му е познато. Физически е много по-добре, но това местене го разстрои толкова…
Можех да се оправя в този апартамент. Когато Шутът се беше предрешил като лорд Златен, бях живял тук като неговия слуга Том Беджърлок. Стаите бяха много по-скромно обзаведени, отколкото в онези екстравагантни дни на лорд Златен. Отидох до вратата на спалнята, почуках и казах високо:
— Аз съм. Фиц. Влизам.
Не последва отговор. Отворих бавно вратата. Стаята тънеше в полумрак. Кепенците на прозорците бяха затворени плътно; само светлината от огъня я осветяваше. Шутът седеше на стол срещу вратата. Стискаше кама.
— Сам ли си? — попита с треперещ глас.
— Засега. Аш е отвън до вратата, ако ни потрябва нещо. — Постарах се гласът ми да е колкото се може по-спокоен.
— Знам, всички мислите, че съм глупав. Но, Фиц, уверявам те, опасността е реална.
— Какво мисля не е важно. Важното за мен е ти да се чувстваш безопасно, за да можеш да продължиш да се възстановяваш. Тъй. Ето ни тука. Положението ни е променено. Никой не е действал от злонамереност, но разбирам, че си много разстроен. — Продължих да говоря, докато се приближавах към него. Исках да знае къде съм. — Бях изненадан не по-малко от теб, когато ме преместиха от старите ми покои. А днес крал Предан ми каза, официално, че съм принц, а не придворен убиец. Тъй че и при мен има промени, както разбираш. Но важното, както казах, е, че искам ти да се чувстваш в безопасност. Тъй че кажи ми. Какво мога да направя, за да се чувстваш в безопасност?
Ръката му с ножа се отпусна.
— Не си ли раздразнен от мен? Ядосан от слабостта ми?
Изненадах се.
— Разбира се, че не!
— Отиде си толкова внезапно. След като не дойде да ми го кажеш сам, помислих… помислих, че ти е омръзнало да завися от теб за всичко.
— Не. Изобщо не е така. Помислих, че имам шанс да спася Пчеличка. И трябваше да го използвам веднага. Само ако бях действал ден по-рано…
