Мъкнех се до тях в тъмното. Нощта бе толкова студена, че усещах лицето си като вкочанена маска. Мъчех се да не мисля, но тогава Ридъл запя старата песен за сина на дърваря и след втория стих двамата с Лант се включихме. Когато дойде на масата следващата вечер, Лант заяви, че е прекарал деня в риболов в открита лодка и е хванал калкан, голям колкото малко дете. Бях безкрайно доволен как Копривка хвърли на Ридъл много специална усмивка над наведената глава на Лант, докато той се захвана с храната си с апетит, какъвто не бяхме виждали от Зимния празник.
Така бавните луни на зимата се точеха покрай всички нас. Бях по-самотен от всякога в живота си и това ме устройваше. Беше самота, която поддържах. Не позволявах нищо да ме засегне прекалено дълбоко. Съставях плановете си. Със сърце на ловец, изчаквах зимата да отмине и да дойде по-добро за пътуване време. Написах няколко много дълги писма, едно за Хеп, едно за Кетрикен и други за Копривка и Ридъл. Помислих дали да напиша едно до нероденото ми внуче и реших, че изпадам в сантименталност. Писмото до Сенч беше най-трудното, защото се чудех дали изобщо ще го прочете с бистър ум. Също като Искрен, подписах и затворих писмата, и ги прибрах на сигурно място.
Понасях всеки ден в чакане, докато някои прекършени неща бавно заздравяваха. Умението ми се върна, с гъделичкането на случайна мисъл в началото, а след това на шепоти. Използвах го колкото е възможно по-малко — уважавах съвета и желанието на дъщеря ми в това отношение. След това го упражнявах, но внимателно, на стегнати отпращания към Шишко или общ коментар към Копривка. Започнах да долавям различните котерии в Бъкип и подслушвах безсрамно, когато посланията им бяха небрежни. Градях дисциплината си в Умението точно толкова систематично, колкото укрепвах мускулите си и бойните си умения. Денем понасях синините си в учебния двор, а нощем упражнявах мятане на ножове и изваждане на отровата от ръкава си. Наблюдавах с очакване времето да стане по-добро за път и изчаквах самият аз да стана по-убийствено опасен за враговете си.
Стараех се да устроя на сигурно всяко същество, разчитащо на грижите ми. Враната се оказа приятна добавка към стаята на Шута, защото Настойчивост я носеше ежедневно да го види. Беше компания за Шута така, както никое човешко същество не можеше да бъде, и понякога дори се чудех дали не ги свързва нишка на Осезанието. Кълвеше думите от него както гълъб кълве зърно. Въпреки слепотата си той успяваше да я учи на номера и никога не съм бил толкова изумен, колкото в деня, когато ѝ каза: „Вземи лъжицата на Фиц“ и тя бързо подскочи на масата и ми я открадна. Пъстра като че ли не откликваше на моето Осезание, но езикът и реакциите ѝ бяха като на обвързано с Осезанието същество. Озадачаваше ме.
Колкото до Бързонога, нямах голяма нужда от кон, докато живеех в замъка. Все още я навестявах от време на време в замъка. Няколко пъти заварих Настойчивост облегнат на вратата на яслата ѝ, явно се възхищаваше на кобилата. Тъй че не бях изненадан в деня, когато Бързонога кривна глава към мен.
И толкова. След това Бързонога ме пренебрегна напълно. Настойчивост понастръхна, когато помолих момичето да се заеме с упражняването и тимаренето на Бързонога, но не се трогнах. Видях блясъка в очите на Търпение, когато ѝ възложих задължението, и разбрах, че ще се радва на кобилата с открито сърце, каквото аз не можех да предложа. Започнах да посещавам конюшните все по-рядко и когато видях, че Бързонога се е свързала с нея, не се намесих. Прекрасният партньор, когото бях отхвърлил, се отдаде напълно на друг. Заслужавах съжалението, което ме жегна. Беше твърде късно да променя нещата, а и нямаше да го направя, дори и да можех.
