Постепенно навлязох слепешком в една странна нормалност. Гледах всеки човек, когото щях да оставя зад себе си, и премислях добре от какво има нужда всеки от тях, както и как трябва да се подготвя за своето начинание. Спазих обещанието си към Шута: заведох Аш на учебния полигон и го предадох в ръцете на Фоксглоув. Когато тя настоя да му намеря подходящ по големина партньор, ѝ дадох Настойчивост и тя започна тренировките им с дървени мечове. Фоксглоув проникна зад маската на Аш много по-бързо от мен. Втория ден след като бе получила момчетата ме придърпа настрани и подпита заобиколно дали съм забелязал нещо „странно“ у Аш. Отвърнах ѝ, че знам как да си гледам работата, при което тя се усмихна и кимна. И да промени с нещо тренировката на Аш, не го забелязах.
Гвардейския си отряд предадох на грижите на Фоксглоув. Няколкото останали Петли приеха желязната ѝ дисциплина и започнаха да стават полезни. Тя настоя да оставят униформата на Петли и да се влеят в гвардията ми. Насаме я помолих да ги подготви да са на разположение за всяка специална служба, която лорд Сенч може да поиска от тях. С неговата разплитаща се мрежа от шпиони и вестоносци, чудех се дали няма да поиска своя лична гвардия, нещо, с което старият дворцов убиец никога не бе разполагал. Тя само кимна, с което оставих проблема в много способните ѝ ръце.
Следващия път, в който Почтен и Благоденствие ме поканиха на игра, контрирах с покана на двора за упражнения и там можах да преценя племенниците си. Не бяха разглезените дворцови котараци, за които можеха да ги смятат някои, и тъкмо там, с дървения меч срещу дървен меч, започнах да ги опознавам като мъже. Бяха добри мъже. Благоденствие си имаше любима и очакваше с нетърпение да я обявят за негова годеница. Почтен не носеше тежестта на короната на краля-претендент и разполагаше с десетина млади дами, които се надпреварваха да яздят, играят и пият с него. Дадох им толкова, колкото можех от онова, с което ме беше снабдил Искрен. Превърнах се в по-стария от баща им мъж, като им разказвах истории за дядо им, които смятах, че трябва да чуят.
Позволих си свои лични сбогувания. Зимата в замък Бъкип ме върна към дните от детството ми. Вярно беше, че ако поисках, можех да съм с лордовете и дамите, елегантно облечен и парфюмиран, и да играя на зарове или други игри на късмета. Но все още пред Голямата камина ловци слагаха пера на стрелите си и жени носеха преденето или везмото си. Там работните хора на замъка слушаха по-младото поколение менестрели или гледаха безкрайните кукловодски репетиции на чираци, докато вършеха работата си на светлината на огъня. Когато бях млад, дори едно копеле беше добре дошло там.
Там намирах утеха, отивах и си тръгвах тихо, забавлявах се с музиката, с непохватните ухажвания между младите слуги, закачките на момчетата и момичетата, меката светлина от огъня и бавно течащото време. Неведнъж виждах там Аш и Настойчивост, а на два пъти видях Спарк — гледаше отдалече приятеля на Аш със замечтано изражение.
Сенч си оставаше все така добродушно разсеян. Хранеше се в стаята си. Беше сърдечен, когато го навестявах, но никога не се обръщаше към мен по начин, който да покаже, че ясно си спомня кой съм и какво сме били някога един за друг. Винаги имаше придружител. Често това беше Стабилен или Шайн. Понякога беше една миловидна чирачка в Умението, казваше се Радушна. Вниманието ѝ го радваше, а тя като че ли го харесваше. Веднъж ги заварих как решеше бялата му коса и му пееше песен за седем лисици. Няколкото пъти, когато смогвах да остана насаме с него, като я пратя по някоя малка поръчка, тя излизаше бързо и се връщаше преди да съм имал нещо повече от кратка възможност да се опитам да измъкна вярна реакция от Сенч.
Кетрикен беше взела Шайн в ръцете си. Момичето се обличаше по-скромно и все пак изящно. Копривка започна уроците ѝ в Умението. Шайн изглеждаше доволна, че е в кралския двор и част от кръга на Кетрикен. Не позволяваше на млади мъже да я ухажват и Кетрикен ѝ избра за приятелки усърдни и умни млади жени. Шайн разцъфтя под светлината на интереса на кралицата. Не можех да съм сигурен, но се чудех дали спокойствието ѝ не се дължи отчасти на билкови чайове. След като бе намерила своя баща и преданата му обич, тя като че ли прие, че Лант е изгубен за нея като ухажор. В по-мрачни мигове се замислях дали преживяванията ѝ с халкидците не са потъпкали желанието ѝ за мъжка компания. Още по-мрачното ми заключение беше, че и да е така, нищо не мога да направя по въпроса.
