Шутът продължаваше да се възстановява, но много бавно. Вечерта, когато дойде при мен в Голямата зала, изпитах облекчение. Аш очевидно беше избрал облеклото му, защото видях колко е доволен от вълнението, което предизвика. Шутът носеше дълъг черен халат в стил отпреди половин век, украсен с луни и звезди, изрязани от друга тъкан и пришити по дрехата. Носеше широкопола мека шапка, която някога бе на лорд Фелдшпат, украсена сега със зелени копчета и талисмани от месинг и калай. Бастунът му, резбован със змии и дракони, беше негова лична изработка и се зарадвах, като видях, че се е заел със старото си любимо занимание за убиване на времето. Пъстра клечеше на рамото му и придаваше още по-голяма странност на външността му. Аш го поведе към стола до мен и на тези, които го поздравиха, той се представи като Сивия, пътник от далечния Сатайн. Не заяви никаква знатна титла, а се представи като чуждоземен маг, дошъл в Бъкип, за да изучи легендарната магия на Пророците. Облеклото и аксесоарите му бяха толкова странни, че златните му очи и нашареното му с белези лице изглеждаха съвсем на място. Онази първа вечер не се задържа дълго, но докато зимата отминаваше, започна да се движи из замък Бъкип. Не си спечели нови приятели като Сивия маг, но започна да поздравява тези, които го бяха познавали. Видях, че новата роля му доставя удоволствие, и Аш, както и Спарк, като че ли много се забавляваха да му помагат в нея. Двамата младежи, мислех си, щяха да се грижат добре за стария ми приятел. Тъй че криех чувствата и мислите си дори и от Шута.
Виждах как Копривка наедрява с детето, което носеше, а Ридъл стана още по-загрижен за нея. Кетрикен и Елиания не можеха да сдържат радостта си за нея. Утешавах се с това, че е обкръжена от обичта им, докато аз самият грижливо се държах на разстояние. Ако не позволях някой да зависи от мен, не можех да проваля никого.
През повечето нощи сънят ми убягваше. Всъщност нямах нищо против. Посред нощ библиотеките на Бъкип бяха празни, освен мен и лампата ми. Започнах да ги претърсвам грижливо. По някое време Сенч беше развил силен интерес към онова, което той наричаше „религията на Белия пророк“. Намерих свитъците, които беше събрал. Някои преведох наново, а други поднових с усърдно преписване. Тук най-сетне намерих сведенията, които търсех. Клерес беше далечен, много по-далече от всяко място, където бях ходил. Описанията за пътувания до Клерес бяха стари и понякога противоречиви. Не обсъждах работата си с никого. Бавното събиране на информация ме поглъщаше.
Заделях си време да слизам до град Бъкип и да посещавам няколко от кръчмите, където се събираха моряците. Издирвах онези, които бяха дошли от най-далече, и ги разпитвах за някакви новини за едно място, наречено Клерес. Трима бяха чували за него, но само един заяви, че изобщо е посетил онова далечно пристанище. Бил още момче, на едно от най-ранните си пътешествия. Словоохотливият старец се постара да ми каже за близките му пристанища, но времето, суровият живот и многото ром бяха уронили паметта му.
— Иди до Острова на подправките — каза ми той. — Там има хора, които търгуват със Слугите на Белия остров. Те ще ти покажат верния път.
Малка податка, която придаваше очертания на предстоящото ми пътуване.
Бях облекчен от това, че уменията ми на професионален убиец вече не принадлежат на моя крал. Дори споделих с Предан колко облекчен съм на една вечеря в покоите на Сенч. Старият ми наставник ровичкаше вяло в яденето си, докато нашият крал обясняваше решенията си да ни извади на показ.
— Знам, че беше неудобно за теб, Фиц, но новият ти статут изискваше подходящи стаи. И един син на династията на Пророка не бива да се промъква из тайни проходи и да шпионира хората си. — Остави вилицата си с въздишка и ми се усмихна уморено. — Фиц, приключих с тайните. Виж докъде ни доведоха те. Помисли как изкривиха детството на Шайн и Лант, да не говорим за теб. И белята, която можеше да стане от запознанството им, когато не знаеха за родството си.
Дъвчех бавно, забил поглед в храната си, и се чудех как е стигнал до това прозрение. Надявах се смисълът да убегне от вниманието на Сенч.
— Помисли за короната си и за последното писмо на баща ми до теб, скрито за толкова много години и знайно само за Сенч. Ако той бе загинал във Войните на Алените кораби, никой нямаше да е научил за желанията на Искрен за теб. Гледам Сенч както е сега, как се усмихва и кима, и се чудя какво ли още е знаел и вече е забравил, какви ключови моменти от историята на Пророците никога няма да бъдат разкрити от него.
Вдигнах очи да видя как понася Сенч този укор, но той, изглежда, се беше заел да подрежда зърната грах на две отделни купчинки в чинията си. Усети погледа ми и извърна очи към мен. Левият му клепач бавно се спусна и се отвори отново. Спрях да дъвча. Беше ли ми намигнал? Или беше част от унинието, изписано на лицето му? Погледите ни се кръстосаха, но зелените му очи бяха мътни като морска вода.
Предан продължаваше:
