Гонитбата на Шута полностью

Но пръстите ми забърсаха хартия. Наведох се и погледнах вътре. Там, до свещите, имаше купчинка подвързани като книга листове, дадени на Пчеличка отдавна, когато бе започнала да усвоява писането. Седнах на пода и ги запрелиствах. Видях рисунките ѝ, на цветя и птици, и насекоми, всичко попълнено с мастило прецизно и точно. Обръщах лист след лист — и изведнъж се появи страница с текст. Не дневник на сънищата ѝ, а описания на дните ѝ. Зачетох много бавно. За първи път научих как е освободила вързания си език, разказ, който така и не ми беше споделила. Прочетох за едно коте, което после става котарак. За първи път научих за Вълка Баща и как тя се е изгубила в шпионския лабиринт в нощта, когато бях отишъл да посрещна Сенч. Вълк Баща? Нощни очи или детско въображение? Не. Осезанието не действаше така. После стигнах до страницата, която разказваше как Лант я беше засрамил и ѝ се беше подиграл пред другите деца, и в сърцето ми пламна гняв.

Обърнах страницата. Тук беше писала с по-уверен почерк. Беше записала обещанието, което ѝ бях дал. „Каза, че винаги ще е на моя страна. Права или грешна.“

И тогава дойде. Забавяна от седмици. Изригна в мен. Раздиращата гърлото скръб, която не можех да облекча със сълзи. Убийственият гняв. Нуждата да разкъсвам. Не можех да поправя нещата, но можех да накарам някого да плати за тях. Бяха ме накарали да я проваля. Не бях взел страната ѝ. Бяха я откраднали и аз се бях оказал безпомощен, и сега я нямаше, разнищена на изгубени нишки в камък на Умението. Бяха били и ослепили Шута, бяха унищожили куража му и бяха удавили радостта му от живота. А какво бях направил аз? Нищо. Някъде далече сега те ядяха и пиеха, и спяха, без никаква мисъл за всичките ужасни злини, които бяха извършили.

Пчеличка беше вярвала в мен. Получила беше утеха и кураж от думите ми в онзи ден. Както и Шутът. Беше изминал всичкия този път, премръзнал, осакатен и сам, за да ме помоли за въздаяние. Въздаяние, твърде дълго отлагано. Внезапната ярост и твърдата решимост да отмъстя за тях ме пронизаха като нож. Сълзите ми бяха свършили.

Тате?

Копривка нахлу в мислите ми. Усетих объркването и тревогата ѝ. Сигурно се бях излял. Не можех да сдържам онова, което изпитвах. Тайното ми решение изригна от мен. Не мога да се бавя повече. Няма да видя детето ти родено, нито да държа в ръцете си първото ми внуче. Копривке, съжалявам. Трябва да замина. Трябва да отмъстя за нея. Трябва да намеря хората, които са пратили убийците ѝ, и трябва да отмъстя за нея. Нямам представа колко далече трябва да отида, но трябва да отида.

Дълго не усещах нищо от нея. Беше се затворила толкова плътно, че можех да усетя само, че все още е там. Кухина от звук, раковина, притисната до ухото. Изчаках.

Знаех го. Надявах се… добре. Знам, че трябва да заминеш. Ридъл ми каза, че ще трябва да заминеш. Помълча малко по-дълго. Ако можеше, щеше да тръгнеш след нея още тогава. Право в камъка на Умението.

Да, щях.

Още мълчание. Ще отида при крал Предан и ще му кажа защо смятам, че не трябва да се противопоставя. И защо противопоставянето не би донесло нищо добро. Ще те видя ли преди да заминеш?

Ще пътувам през порталите. Тъй че първо трябва да се върна в Бъкип. Помъчих се да вкарам мислите си в ред. Ще се върна с кон. Ще трябва да се посъветвам с Шута за маршрута си. Тъй че, да, ще се видим преди да замина.

Помълчахме. И двамата се чудехме дали изобщо ще се върна.

Всъщност, когато се пресегнах за теб тази нощ, беше за да ти съобщя за Шута. И тогава се натъкнах на бурята ти.

За Шута? Какво?

Няма го.

Сърцето ми се сви. С теб или без теб, точно това беше казал. Нямаше да е заминал без мен. Нали? Беше толкова уплашен. И толкова му бе омръзнало да чака да се задействам. Откога го няма?