Стигнах до съня ѝ за един град и изправени камъни с ясно изваяни руни на тях. Този, чувствах, очевидно не беше истински сън, въпреки че го беше отбелязала като изключително възможен. Нямах представа колко от личните ми свитъци е изчела; вероятно моите описания бяха виновни за някои от сънищата ѝ. Наведох се и огледах внимателно илюстрацията. Да. Руните бяха общо взето точни. Това почти беше руната за града на Праотците, с картата-кула. И имаше име. Келсингра. Да. Това го беше взела от някой от ръкописите ми. Беше го отбелязала като вероятен да се случи. Тъй че беше провидяла, че ще я вкарат в камък-Умение, макар да бе копирала погрешната руна от страниците ми. Мисълта, че е провидяла собствения си край, прониза сърцето ми. Не можех да чета повече. Затворих книгата и грижливо я прибрах в чантата си заедно с другата.
На разсъмване свърших последната си задача. Най-тежкото сбогуване с Върбов лес.
Огънят в личния ми кабинет беше почти загаснал. Свитъците ги нямаше — или изгорени, или опаковани за връщане в библиотеките на Бъкип. Тайните отделения в писалището ми бяха останали неразкрити; ако някой ги намереше сега, щеше да ги намери празни.
Запалих свещ и отключих скритата врата към шпионските проходи. Дълго се двоумих. После взех триптиха, който Шутът беше изваял за Нощни очи, себе си и мен. Зачудих се дали странната панта е била открита в хода на ремонтите, но в малкото леговище на Пчеличка всичко все още си беше както го бе оставила. Нищо не беше преместено от последния път, когато бях идвал тук. Подуших смътна миризма на котка, но дори да се навърташе тук, котаракът не ми позволи да го видя. Подозирах, че вече се е устроил тук, защото запасите на Пчеличка от ароматните свещи на майка ѝ не бяха гризани от мишки. Отказах се да мисля как влиза и излиза. Котките си имат своите си начини. Извадих ключа към спалнята ѝ от джоба си и го поставих на лавичката ѝ с другите ѝ спомени. До него сложих ваянието. Тук поне всички щяхме да сме заедно.
Огледах за сетен път скривалището, което си беше направило малкото ми дете, а след това го оставих зад гърба си завинаги. Децата от къщата навярно щяха да помнят как се бяха скрили в един таен проход, но щяха напразно да търсят стените на килера за вход. И щях да отнеса в гроба си номера с отварянето на входа от кабинета. Нека малките ѝ неща да са в безопасност тук, казах си, както тя не беше. Проврях се в тесния проход и затворих тайната врата.
Готово. Всичко бе подредено и свършено. Духнах свещта, взех пътната си чанта и тръгнах.
