И Пъстра се спусна отгоре. Подплаши коня на Настойчивост, но все пак успя да кацне на рамото му, докато той се мъчеше да го обуздае. Гвардейците ми, които вече познаваха враната, се разсмяха, а Нас се ухили щастлив, че го посрещат толкова радушно. Зарадвана сякаш на вниманието, Пъстра дръпна шапката от главата му и той трябваше да я хване с ръка, за да не падне. Минахме през портите и когато стигнахме до конюшните, се изненадах, като видях, че Аш ме чака.
Или поне така си помислих. Защото бившият млад слуга на Сенч отиде да поздрави Настойчивост, а враната се прехвърли щастлива от едното момче на другото. Предадох коня си на Търпение, която ме позабави, за да ми каже, че Бързонога е в прекрасна форма, а след това веднага забързах към стаите на Шута.
Почуках, но не последва отговор. Изчаках, почуках отново, изчаках пак, и тъкмо когато се канех да извадя шперц, чух отвътре глас:
— Кой е?
— Фиц — казах и зачаках.
Мина доста време, докато отключи вратата, и още, преди да я отвори.
— Добре ли си? — попитах притеснен, защото изглеждаше измъчен.
— Както виждаш — отвърна той унило. Усмихна се едва-едва. — Сигурен съм, че ще съм по-добре, след като ти вече си дойде.
— Чух за злополуката ти.
— А. Така значи го наричаш.
Беше студено, подносът със закуската му все още не беше вдигнат, а огънят догаряше.
— Защо тази стая е толкова лошо поддържана? Видях Аш, когато дойдох. Немарлив ли е станал в задълженията си?
— Не, не. Просто… Сутринта го отпратих и му казах, че няма да ми трябва до вечерта.
Имаше нещо повече в тази история. Замълчах си. Сложих дърва в камината. Пердетата бяха спуснати и ги дръпнах, за да пусна светлина в стаята. Шутът изглеждаше размъкнат, сякаш се беше облякъл сам, и не беше сресан. Събрах съдовете и забърсах масата. По-добре. Донякъде.
— Току-що се върнах от Върбов лес и съм гладен като вълк — казах. — Ще дойдеш ли долу с мен?
— Аз… не. Не съм гладен. Но ти върви.
— Мога да донеса храна тук и да ядем заедно.
— Не, благодаря. Върви да ядеш, Фиц.
— Какво е станало? Защо си слизал в тъмниците?
Той мина бавно през стаята и пипнешком се добра до стола край огъня.
— Изгубих се. — След това, сякаш яз на река изведнъж се пропука, призна: — Отворих вратата към тайните проходи. Онази в слугинската стая. Сигурен съм, че я помниш. Мислех, че ще мога да си спомня пътя до старите стаи на Сенч. И… имаше нещо, което бях оставил там, а Аш не искаше да ми го донесе. Тъй че реших да си го взема сам. Но се изгубих.
Опитах се да си представя какво е да си в онези студени проходи, сляп. Потръпнах.
— Продължавах да си мисля, че ще намеря пътя до някоя стая. На два пъти се натъкнах на задънен край и се опитах да се върна. Веднъж стигнах до тесен проход, през който не можех да мина. А когато се опитах да се върна от него, отново стигнах до задънен край и реших, че съм се изгубил, и никой няма да знае дори откъде да започне да ме търси. Тогава завиках за помощ, виках, докато не прегракнах, но едва ли някой ме е чул.
— О, Шуте. — Плиснах в огъня утайката от сутрешния му чай и взех бутилката бренди от лавицата. Налях в чашата и му я връчих.
— О. Благодаря — каза той и я вдигна вяло към устата си. Стресна се, когато я помириса. — Бренди? — И преди да съм успял да отвърна, удари една здравословна глътка.
— Как се измъкна?
— Стигнах до някакви стъпала и заслизах по тях. Надолу и надолу, и надолу. Миризмата на влага ставаше все по-силна и стените бяха влажни, а стъпалата станаха хлъзгави. Лепкави почти. А след това свършиха. Ръцете ми бяха измръзнали, но стоях там и опипвах всяка тухла и ред хоросан. О, Фиц. Стоях там и плачех, защото мислех, че нямам сили да изкретам отново нагоре по всичките тези стъпала. Мисля, че се побърках малко. Затупах по стената и за моя изненада тя поддаде. Не много, малко. Бутнах и една тухла падна, а после забутах и задърпах следващата и най-сетне имах дупка, през която можех да се провра. Нямах представа къде съм, но трябваше да се измъкна, а не знаех колко ще падам, нито на какво ще падна. Но нямаше как, тъй че се пуснах и паднах на купчина мръсна слама. Когато успях да стана и опипах наоколо открих, че съм в някаква много малка стая. Имаше дървен под и малък прозорец. Ужасих се, но вратата на тази килия не беше залостена. Излязох и тръгнах по някакъв коридор. Напипах други врати и завиках, но никой не отвърна. — Засмя се странно. — Такъв крал е той. Тъмниците на Предан са пълни с празни килии!
Не казах на глас колко щастлив съм да чуя това.
— Тъй че излязох и се лутах и аз не знам къде. След това надуших факла, завих на ъгъла и успях да усетя малко светлина. Факлите трябва да се поддържат. Тъй че застанах там и уплаших горката млада пазачка, която дойде. Но тя скоро разбра кой съм и ми каза, че лейди Копривка е наредила да претърсят целия замък за мен. И ме върна тук горе в стаите ми, а Копривка дойде да види как съм.
Сега беше моментът да се запълнят дупките в удивително шуплестия му разказ. Започнах с очевидния въпрос.
— Защо си ядосал Аш?
Шутът се вцепени като превзета стара херцогиня.
— Той отказа да ми се подчини.
