— Какво поиска да направи?
— Да ми донесе нещо.
— Шуте, вече започваш да ставаш досаден. Какво нещо?
Той извърна лицето си от мен.
— Драконова кръв — каза тихо.
— Ти луд ли си? С всичките промени, които тя вече направи в теб, промени, които може би все още продължават, искаш да вземеш още?
— Нямаше да я гълтам!
— Тогава защо?
Вдигна ръката си и потърка срязаните върхове на пръстите си.
— За тези.
— Защо?
Той вдиша дълбоко.
— Казах ти, че започнах да сънувам отново. И че понякога, когато сънувам, съм дракон. И в тези сънища знам разни неща. Сънувам място или може би време, когато тече сребърна река Умение. И драконите го пият и стават силни и умни.
Изчаках.
— А в други сънища среброто го няма и реката е просто вода. А драконите скърбят и го търсят, и намират друг източник за него. Аш ми описа драконовата кръв, Фиц. Тъмночервена, с нишки сребристо вещество, които се извиват и завихрят в нея. Мисля, че среброто е чисто Умение. Мисля, че затова онази доза ме изцери, почти като изцеряване с Умение. И че още от нея, на пръстите ми, може да ги възстанови.
— Не помниш ли Искрен, с ръцете му натопени в Умението? Той си го направи сам, макар да знаеше, че ще отдаде живота си. Забравил ли си, че трябваше винаги да носиш ръкавица на тази ръка, когато имаше допир на Умението на пръстите си? Защо искаш това отново?
Той бе извърнал лицето си настрани, но мислех, че знам мотива му. Беше ли решил да се опита сам да изцери слепотата си? Заля ме жалост към него. Толкова отчаяно искаше да върне зрението си. Съжалявах, че не мога да му помогна. Не можех да го направя без риск да загубя своето. А очите ми щяха да ми трябват, за да постигна целта си. И неговата.
Беше оставил въпроса ми да виси и не настоях. Придърпах стол до неговия и седнах.
— Нуждая се от помощта ти — казах му откровено. И както знаех, че ще стане, това изцяло привлече вниманието му. Но ме познаваше по-добре, отколкото си мислех.
— Заминаваме, нали? — попита почти с удивление. — Най-после си намерил гнева си. И ще отидем в Клерес, и ще ги убием всички.
Гневът никога не ме беше напускал. Той беше огънят, който ми трябваше, за да изкова себе си в подходящото оръжие. Времето, преживяно в този огън, ме бе закалило в това, което трябваше да съм. Сега стоманата ми бе потопена в скръб. Но не го поправих.
— Да. Но трябва да съставя план. Трябва да знам всичко, което знаеш ти — за това как пътува и колко време ти отне, за да стигнеш там. Подробности, Шуте. Когато беше много болен и наранен, не настоявах. Но сега трябва да изтръгна всяка подробност от спомените ти.
Той се размърда.
— Връщането ми отне много повече време, отколкото отиването ми там с Прилкоп. Но мисля, че имаш средствата да направим първата крачка от пътуването си като него.
— Стълбовете-Умение.
— Да. Дойдохме от картата стая в Аслевял до Бъкип, до вашите Свидетелски камъни. После отпътувахме до едно място, което не познавах. Стълбове на една ветровита стръмнина. След това до запустялото тържище… помниш го, онова на пътя за каменните дракони. А оттам до Келсингра. А след това отидохме на един остров и в града на него. Казах ти за това. Как паднахме по очи в пръстта с място едва колкото да можем да изпълзим изпод камъка. И колко недружелюбни бяха хората там.
— Помниш ли името на това място?
— Фурнич, мисля, че Прилкоп го нарече така. Но… Фиц, не смеем да тръгнем натам! Те най-вероятно вече са съборили камъка.
— Прав си — казах си и помислих: „Фурнич.“ Това име не бях издирвал. Все още. — А след това?
— Мисля, че ти разказах за кораба. Купихме си превоз, но по-скоро все едно си платихме да ни отвлекат. От Фурнич плавахме до няколко места, обиколно пътуване. Караха ни да работим като робите, каквито смятаха да станем. Рибени кости. Това беше името на едно място, но беше малко, просто село. Имаше друго едно място, град. Миришеше ужасно и товарът, който взехме там, бяха сурови кожи и воняха. Мястото се наричаше, как беше… нещо на „трий“… Уортълтрий. Да!
— Уортълтрий. — Името ми прозвуча някак познато. Чул го бях или го бях прочел някъде. Беше място, което можех да намеря. Цел. — А от там?
— До Клерес. А после до Белия остров. Където школата също се нарича Клерес.
— Белия остров. — Още пристанища, които да раздрънкат мозъците на приятелите ми моряци. Още податки за Кетрикен и Елиания. Исках да хукна от стаята с новата си информация, но погледнах приятеля си и разбрах, че не мога да го оставя толкова внезапно. — Шуте. Какво мога да направя, за да те накарам да се почувстваш по-добре?
Той извърна лицето си към мен. Златните му очи, толкова изнервящи и толкова невиждащи, се впиха в мен.
— Вземи ме в Клерес. И ги убий всички.
— Ще го направя. Но сега трябва да съставим план. Колко души очакваш да убия и как ще постигнем това? Отрова? Ножове? Взривове?
Въпросът ми разпали ужасна радост в незрящите му очи.
— Колкото до как, оставям това на експерта. На теб. Колко души? Четирийсет може би. Определено не повече от петдесет.
— Петдесет… Шуте, това е убийствено много. — Бях си представял пет-шест, най-много десет.
— Знам. Но те трябва да бъдат спрени. Трябва!
