Напразно почуках на вратата на Шута. Той не отговори дори когато чукането ми разтърси вратата в рамката ѝ и не бях изненадан, че беше заключена. Можех да отворя ключалката и той го знаеше. Но заключената врата беше послание. Беше затворен за мен. Тръгнах си обиден. По-добре, казах си. По-добре мълчание, отколкото нова кавга. Кой знае какво можеше да хвърли по мен този път?
Върнах се в доскорошната си стая, за да си взема багажа. Почти не се изненадах, като видях, че Настойчивост чака до вратата. Изражението му беше мрачно, но настоя безцеремонно да носи багажа ми и му позволих.
Слязохме на двора и заварих там гвардията си, строена като по конец. Бившите Петли вече се бяха смесили почти неразличимо с останалите ми бойци. Фоксглоув беше там, а Ридъл вече беше на коня си. Лант изглеждаше пребледнял. Настойчивост също беше яхнал коня си. Не водеше коня на Пчеличка обаче и това ме жегна. Бях жесток с него. Беше ли ме забавлявала глупавата му момчешка надежда? Или просто ме заболя, като го видях сега толкова безнадежден като мен самия?
Отново имаше тълпа хора да ми кажат сбогом, и Предан, и Елиания, и принцовете в цялото им кралско великолепие, за да ме изпратят. Копривка беше пребледняла и със зачервени очи. Прегърнах я, а след това Кетрикен я взе от прегръдката ми.
— Върни се при нас — помоли ме Кетрикен тихо.
Кимнах, но не дадох обещания. Излязохме през портите на замък Бъкип, съпроводени от възгласи. Пъстра излетя нависоко и от време на време изграчваше, за да ни напомни, че ни придружава. Докато се отдалечавахме в показен тръс, помислих, че половината ми сутрин е пропиляна с тази помпозност.
— Необходимост — каза Ридъл все едно беше чул думите ми и ми се усмихна.
Тръсът скоро отстъпи на лек галоп, който щеше да загълта милите. Щяхме да пренощуваме в хан и да продължим на другия ден. Надявах се следващата вечер да ме завари при камъка на Умението, където Шайн беше видяла изчезването на дъщеря ми. Там щях да се сбогувам със спътниците си и да продължа сам. Щях да отида първо до древното тържище, където някога бях сънувал Шута преобразен.
Беше странно рутинно пътуване. Ханът беше известен да ни очаква и ни посрещнаха добре. Тази нощ спах, а на сутринта се насладихме на стабилна закуска с Ридъл, Лант и Фоксглоув. Говорихме си за най-обикновени неща: че хлябът е пресен и хубав и че се надяваме времето да се задържи добро. Ридъл предрече ранна пролет, а Фоксглоув каза, че според нея снегът вече се размеква.
Навлякох си хубавото наметало в синьото на Бък и поехме отново. Ханджията и семейството му ни изпратиха с весели викове за сбогом и със сладки овесени питки и сушени плодове за из път. Яздехме бързо, защото мислех, че така ще е добре за гвардията ми. Ако стигнехме до камъка на Умението до следобеда, имаше възможност да се върнат в някой хан за вечерта, вместо да им се налага да спят на открито. Нямах такава перспектива пред себе си. Знаех, че щом вляза в камъка, ще се натъкна на зима в Планините. Можех само да се надявам, че няма да изляза сред свирепа виелица.
Планът ми оттам нататък беше ясен. Три нощи бивак в голямата удобна палатка, която ми бяха подарили. Щях да се подложа на походна дажба за този необходим интервал между използването на стълбовете. Оттам картата на Сенч ми показваше, че е само една стъпка Умение през стълб до Келсингра. В този град щях да потърся превоз по Дъждовната река и до Бинград, а след това до Джамайлия. В Джамайлия, бях сигурен, щях да намеря кораб, пътуващ за Островите на подправките. Стигнех ли там, щях да се доверя на късмета си и на картата на Кетрикен, за да стигна до Клерес.
За малко да подмина завоя. Ридъл ми го посочи. Следите, които бяхме оставили в заснеженото поле, се бяха загладили до плитки трапчинки в снега. Години сякаш бяха минали, откакто за последен път бях яздил насам. Години, откакто Пчеличка се бе озовала извън досега ми завинаги. Години и един миг. Колкото повече се приближавахме към камъка, толкова по-нетърпелив ставах. Навлязохме в леса и проследихме заличаващите се дири. Когато стигнахме до мястото, където бяха лагерували Дуалия и луриките ѝ, Фоксглоув спря бойците и нареди да вдигат лагер.
— Няма нужда — казах ѝ тихо. — Няма да правя от това драматичен момент, Фоксглоув. Ще отида до камъка, ще го докосна — и ме няма. А ти ще поведеш гвардейците ни към някой хан. Надявам се тази нощ да спите на топло и удобно, и може би да вдигнете по халба и да ми пожелаете късмет. — Покашлях се и добавих тихо: — В стаята ми има един пакет, адресиран до теб. В него има писма за хора, които са ми скъпи. Ако мине година без вест за мен, ще им ги дадеш.
Тя се втренчи в мен, след това кимна сковано.
Слязох от коня, а тя извика на гвардейците да спрат, също слезе, подаде юздите на коня си на внучка си и тръгна след мен. Ридъл ни последва, и Лант също. Погледнах назад дали Настойчивост идва след нас, но не го видях. Враната изграчи отнякъде. Сигурно бяха заедно.
