Станах тромаво и се огледах. Да. Бях там, където очаквах да бъда. Рехав пресен сняг беше загладил разбърканите следи, оставени от котерията на Копривка. Около мен беше отвореният кръг от някогашния търговски павилион и се бяхме изтъркаляли от стената на самотния изправен стълб в центъра му. Тъмният планински лес бе надвиснал над нас от всички страни. Под себе си усетих глухото далечно бучене на онова, което смятах, че е пътят на Умението. Построен в далечни времена от Праотците. Туптеше със спомените на крачилите по него. Мъх и трева сякаш винаги бяха изпитвали неохота да завземат повърхността му. Гората надвисваше над декоративния каменен зид, обрамчил площада. Вдигнах стените си срещу мълвящите каменни спомени.
Погледнах небето. Беше вечер, беше много студено и най-неочаквано се бях оказал обременен с двама идиоти. Чувствах се зле, по начин, който не можех да определя. Не замаян, нито пламнал от треска. По-скоро все едно съм станал от леглото си след дълго боледуване. Добре, без подготовка бях изтеглил на буксир със себе си двама не-Умели през стълб, а тръпнещите спомени на пътя Умение обсаждаха стените ми. Реших, че все пак имам късмет, че се чувствам само отслабнал. А те имаха късмет, че бяха живи и с ума си. Стига да бяха.
— Лант? Как се чувстваш?
Той си пое дъх.
— Като сутринта след цяла нощ пиене.
Обърнах се и изгледах навъсено Настойчивост.
— Как го направи това?
Той изглеждаше изненадан, че питам.
— Скрих се под наметалото близо до камъка. Знаете как скрива неща, които са под него. После, в последния миг, скочих и се хванах за вас. И ето ме тук. — Изправи рамене и ме погледна в очите. Изглеждаше съвсем невредим от преминаването. Загърна пеперуденото наметало около раменете си. — Последвах ви, за да ви служа, както се заклех. Да отмъстя за лейди Пчеличка.
Искаше ми се да тропам с крак и да викам, да ги нарека с всички обидни и унизителни имена, които знаех. Гледаха ме като палета и изведнъж разбрах, че не мога да намеря сили за това. Студът, който ме стягаше, нямаше да търпи човешка слабост.
— Лант. Ставай. В оная торба има палатка. Вдигни бивак ей там, под ония дървета. Аз ще запаля огън.
Зяпнаха ме, а след това се спогледаха слисано. С крайчеца на окото си видях, че Лант стана. Залитна две крачки и се хвана за главата. Пътуването през портал се беше оказало тежко за него. Сам си беше виновен. Ядът ми, че ми бяха усложнили живота, изцеди всякакво съчувствие, каквото можеше да изпитам. Настойчивост, загърнат в пеперуденото наметало, не изглеждаше толкова пострадал. Отдалечих се от тях. Облякъл бях натруфеното наметало на Пророк върху простото и изведнъж се зарадвах, че разполагам с него. Намерих един голям сух надвесен клон, изтърсих го от рехавия сняг и започнах да кърша клонки от него. Върнах се и ги заварих да се борят с палатката, която бях взел с такава неохота. Сега се радвах, че съм я взел. Зарязах ги, почистих от снега малък кръг на каменната настилка на старото тържище и подредих съчки, за да запаля огън.
Искрата прихвана, после още една, и най-сетне от праханта се вдигна тънка струйка дим.
— Дай дървата — казах на двамата, докато гледаха мъченията ми. — Има брадвичка в торбата. Не я изсипвай в снега, а бръкни и я намери.
— Не съм идиот — изсумтя Настойчивост.
— Днес не си го доказал — сопнах му се.
— Казах на баща ми, че си ми отказал — каза Лант. — Той каза, че не ти взимаш това решение. Че трябва да намеря начин. Тъй че го направих.
Говореше точно в стила на Сенч.
— Ще ни трябват много дърва, за да не замръзнем, а вече се мръква — изсумтях му и той тръгна към дърветата.
Огледах се в сгъстяващия се сумрак. Пъстра беше заела пост на един гол клон и ме наблюдаваше. Реших тази вечер да напалим голям огън. Настойчивост се върна, повлякъл дълъг дебел клон. Начупих по-малките клони от него и го оставих да насече останалото. Лант се върна с прекършен от бурята бор. Смолистите клони пламнаха бързо. Виждах, че Лант не е добре. Все още свиваше устни сякаш се канеше да повърне и току вдигаше ръце и ги притискаше в слепоочията си. Не ме интересуваше как се чувства.
— Трябват ни още дърва — казах им.
Известно време и тримата мъкнехме при огъня каквото прекършено от бурята дърво намерехме. Когато натрупахме достатъчно, наклякахме около огъня да се стоплим.
— Ти пръв — казах на Лант. — Какви запаси донесе?
Гледах го, докато се мъчеше да вкара мислите си в ред.
— Топли дрехи. Сушено месо и сушени плодове. Хляб, мед, бекон, сирене. Одеяло. Нож и котле за готвене. Купа и чаша, и лъжица. Пари. Меча си. — Погледна гората около нас. — Мислех, че ще има ханове.
— Няма. — Обърнах се към Настойчивост. — А ти?
Момчето беше покрило главата си с яркото наметало на Праотците.
— Облечен съм топло. Донесох храна, главно зърно за каша. Малко пушено месо. Котле и една лъжица. Чаша. Нож. Прашка. Не е много.
— Одеяло?
— Пеперуденото наметало, сър. Много е топло.
Погледнах го. Страните му бяха порозовели и носът му беше зачервен, но не изглеждаше да мръзне. Помислих малко. Решението не ми хареса.
