Гонитбата на Шута полностью

В сумрака под дърветата зимният следобед вече приличаше на вечер. Сняг и тъмни стволове в оттенъци от черно до светлосиво. В този полумрак ми отне време, докато различа камъка на Умението, стиснат в корените на един смърч.

Приближих се към него. Ползвателите на Умението на Копривка бяха стигнали до Планините през този камък и се бяха върнали два дни по-късно без произшествия. Беше толкова безопасен за използване, колкото всеки портал на Умението, нали така? Изтласках от паметта си онова, което се беше случило последния път, когато бях пътувал през камък. Откъснах от сърцето си това, че тъкмо този камък е погълнал Пчеличка и онези, които я бяха отвлекли.

Само лек сняг беше нападал от последния път, когато бях тук. С облечената си в ръкавица ръка забърсах снега и игличките от камъка. Мечът ми беше на кръста, пътната торба на гърба, и още една голяма торба на рамото. Всичко, което смятах, че ще ми трябва, беше в пътната, а всичко, което бяха настояли да взема, беше в другата. Бях решил да не я нося дълго.

— Тъй — казах на Ридъл. Той смъкна ръкавицата си, аз смъкнах моята и стиснахме китки. Очите ни се срещнаха за миг.

— Лек път — каза ми той.

— Дано — отвърнах.

Той стисна здраво китката ми — и аз неговата. Копривке, избрала си добре, изпратих ѝ с Умението. През очите си ѝ показах човека, когото беше избрала. Грижи се за сърцето му. То е вярно. А след това бързо вдигнах стените си, за да задържа всичките си страхове и тревоги в себе си.

Сбогувах се по същия начин с Лант и Фоксглоув. Тя ме погледна твърдо в очите и ми нареди:

— Пази честта на Пророците.

Ръката на Лант беше потна и малко трепереше.

— Ще се справиш — казах му тихо. — Грижи се за стареца. Не ме вини, че не позволих да дойдеш с мен.

Той се поколеба.

— Ще се постарая да оправдая очакванията му — отвърна ми.

— Успех — пожелах му и той се засмя колебливо.

Всички ме гледаха. Вдигнах ръка. Затворих очи, въпреки че не беше нужно да го правя. През камъка, казах на Копривка и Предан. Усетих, че Шишко ни гледа сънено. Връщам ти Ридъл веднага. Би трябвало да се върне до утре вечерта.

И ще ни известиш с Умението веднага щом излезеш от камъка, нали?

Нали обещах. Няма да ви оставя да се тревожите. Очаквам да ми се съобщи веднага щом се роди детето.

И аз ти обещах. Бъди внимателен, тате.

Обичам ви всички. А после, понеже тези думи прозвучаха твърде много като сетно сбогом, добавих: Кажи на Шута да не ми се сърди много. Грижи се за него, докато се върна.

Обърнах се отново към чакащите около мен и казах на Ридъл:

— Копривка очаква да се върнеш у дома до утре.

— Там ще съм — обеща ми той и знаех, че няма предвид само следващата вечер.

Фоксглоув изглеждаше уморена, а Лант — сякаш ще му призлее. Споделях нервността му донякъде. Светът сякаш леко потръпна около мен, щом пристъпих към камъка. Когато опрях длан на студената му стена и натиснах руната, Лант внезапно скочи към мен. Стисна китката ми и извика:

— Идвам с теб!

Изведнъж още някой ме стисна за кръста. Помислих, че навярно Ридъл иска да ме дръпне назад, но усетих как камъкът поддаде и ме притегли навътре. Повлякох Лант с мен. Той извика, но викът му секна, щом мракът се захлопна около нас.

Пътуването през стълб винаги е объркващо. Този път вместо мигаща тъмнина беше все едно някой ми нахлупи качулка на главата и след това кон ме ритна отзад. Нямах никакво усещане за преминаване на голямо разстояние; беше по-скоро като внезапно бутване.

Тупнах върху заснежена земя. Лант падна отгоре ми и бях затиснат по очи. Беше много по-студено, отколкото в Бък. Закашлях се, поех си въздух и се надигнах.

Лант седеше в снега срещу мен. Раменете му трепереха, но не издаде и звук.

— Пуснете ме! — чу се глас под мен.

Стреснах се. Нещо под мен мърдаше. Нещо увито в пеперудено крило. Настойчивост. Момчето избута настрани наметалото на Праотците и ме зяпна.

— Какво стана? Къде съм?

Миг след това взрив от черни пера ме зашлеви в лицето и възмутената Пъстра литна над нас.

— Глупост стана! — извиках. Само дето нямах въздух да извикам, така че само изпъшках.