Гласът му се беше извисил и той ми извика последните думи, сякаш викането можеше някак да промени логиката на решението ми. Когато замълча, за да си поеме дъх, всички чухме чукането на вратата. Настойчивият ритъм издаваше, че някой чука от доста време.
— Отвори! — сопна се Шутът на Спарк.
С пребледняло лице и прехапала устна, тя се подчини. Шутът дишаше все така задъхано. Седях смирен и смълчан, без да слушам думите на вратата. Спарк я затвори и се върна с голям поднос.
— Пращат ви храна.
— Помислих, че можем да обсъдим това, докато вечеряме — казах на Шута. — Надявах се да науча още неща, които биха могли да ми помогнат.
Спарк сложи подноса на масата между двама ни. Вкусният аромат на препечено месо дойде сякаш от някой друг свят, където такива удоволствия имат значение.
Надигащият се в Шута гняв беше ужасяващ. Идваше сякаш някъде от много дълбоко в него. Видях как гърдите му се издуха и раменете му се напрегнаха. Ръцете му се свиха и жилите на гърлото му изпъкнаха. Разбрах какво ще направи миг преди да го направи, но не помръднах, когато сграбчи подноса с храна и вино и го запокити към мен. Мазнината беше гореща и чашата с вино ме удари по челото, преди да излее съдържанието си в скута ми. Падна на пода с лек звън и се завъртя в полукръг.
Спарк ахна. Враната изграчи дрезгаво: „Ха, ха, ха!“, преди да разпери криле и да подскочи от масата на пода. Започна без колебание да ровичка храната. Вдигнах очи от нея към замръзналото лице на Шута.
— Още неща, които биха могли да ти помогнат? Още неща, които да ти помогнат да ме оставиш тук? Нищо повече няма да чуеш от мен! Махай се. Махай се!
Станах. В подноса беше имало и ленени салфетки. Взех една и избърсах дрехите си. Оставих я кротко на масата. Заговорих. Знаех, че не трябва, знаех го, и все пак думите заизлизаха сами от устата ми.
— А това е още една причина да не мога да те взема с мен. Загубил си всичкото си самообладание, Шуте. Дойдох да ти кажа, че заминавам сам. Е, казах го. Лека нощ.
И го оставих там, с враната и със Спарк, която плачеше заради всички ни.
Следващите дни минаха на вихрушка. Две шивачки дойдоха в стаята ми рано на другата сутрин и ми взеха подробни мерки за „пътни дрехи“. Казах им да зарежат всякакви декоративни копчета. Ден по-късно доставиха в стаята ми здрави ризи и панталони в дискретно кафяво и плъстено наметало, обшито с кожа. Леката кожена броня пристигна отделно и беше с качество, каквото никога не бях опитвал. Жакетът с висока яка щеше да пази гърдите ми, корема и гърлото. Имаше предпазители за краката и ръцете, също кафяви и без никакви отличителни знаци. Доволен бях, че Предан е разбрал, че трябва да пътувам тихо и незабележимо. Но след това дойде друга доставка: чудесно наметало в синьото на Бък и боядисани в синьо кожени ръкавици, обшити с агнешка вълна, и жакет, целият извезан с елени и нарвали. Започнах да подозирам, че не само едно добро сърце държи да ме осигури за пътуването.
Изтърканата ми пътна торба бе сменена с нова от непромокаемо платно и със здрави ремъци. Първите неща, които сложих в нея, бяха книгите на Пчеличка и свещите на Моли. Те щяха да са с мен до края на земята.
Беше се разчуло, че ще заминавам, и бележките с пожелания за лек път, поканите и подаръците ме засипваха. Беше съкрушително, но все пак трябваше всички да бъдат приети и учтиво отказани. Всяка разхлабена нишка беше отрязана или затегната. Аш идваше в стаята ми навъсен и смълчан и всеки ден ми поднасяше всичките тези писма, подредени на спретнати купчинки.
Връщах се при Шута и не успявах да го вразумя. Понасях непрестанните му укори и молби да премисля решението си. Продължавах да го гледам, а той продължаваше да ме засипва с гняв, тъга, сарказъм и мълчание. Държах се твърдо.
— Никога няма да проникнеш през онези стени без мен. Аз съм единствената ти надежда да влезеш — казваше ми. Колкото повече отказвах да обсъждаме това, толкова повече настояваше той. Не прекратих ежедневните си гостувания, но ги отброявах до последното.
Два дни преди заминаването ми Кетрикен ме повика в стаята си за аудиенции. Никой не чакаше пред нея — всички бяха предупредени, че ще е заета целия ден. Пуснаха ме веднага и я заварих да пише нещо.
— Тъкмо навреме — каза тя, щом влязох. — Привърших. — Вдигна кутия и поръси с пясък мокрото мастило.
Отворих уста да заговоря и тя вдигна ръка.
— Преди много години страдах и видях как ти страдаше. Чаках със скръстени ръце и не знаех нищо за съдбата на моя съпруг. Моята любов. — Гласът ѝ леко потрепери на последната дума. — Когато най-сетне тръгнах на път, нямах нищо, което да ме води, освен надежда и една карта. — Изтупа пясъка от листа и ми го подаде. — Карта. С Клерес на нея. И Рибени кости, и Уортълтрий, и всички други места, които търсеше. Карта, основана на стари рисунки, мълва и разкази от онзи стар моряк.
Зяпнах я невярващо.
— Онзи от кръчмата? Той нямаше много да ми каже.
Тя се усмихна.
