Сънувах, че съм орех. Имах много твърда черупка и се бях свила в нея. Вътре в черупката си бях аз и там пазех всичките части от мен. Бях повлечена от една река и тя се опитваше да ме отнесе със себе си, но оставах на място и ѝ отказвах.
Странно, но изведнъж изпаднах от реката. Паднах на зелена трева и около мен беше пролет. За известно време останах свита в черупката си. След това се разгънах и ме имаше, цялата в едно.
Другите, които бяха отнесени от реката, нямаха толкова късмет.
Това е сън, който усещам по-истински от повечето. Това е нещо, което почти със сигурност ще се случи. Не разбирам как може да се случи, че да стана орех и да ме отнесе реката. Но знам, че е така.
А устието на реката изглеждаше като формата, която нарисувах долу. И реката извираше от черен камък.
Разсъмна се преди да съм заспал. Бях очаквал безсънна нощ и я използвах добре. Довърших прехвърлянето на информацията на Сенч за порталите на Умението на голямата карта, която ми беше дал. Не исках да се доверя на който и да е портал, без да съм го видял със собствените си очи, за да не се окаже паднал или затънал в някое блато. Но ако не ми се предложеше никакъв друг изход и се окажех притиснат, беше добре да знам кой камък къде може да ме отведе. Бях изумен, когато забелязах, че е отбелязал някои като водещи до град Халкида. Сметнах, че ще е по-добре да се бия, отколкото да приема такива портали за изход.
Прочетох бележките на Кетрикен и огледах картата ѝ. Съдържаше повече информация, отколкото бях имал преди, но много от нея все пак беше смътна. Трябваше да отпътувам до външните предели на картата на Сенч и да се надявам да намеря нови карти на земите отвъд тях. Според това, което ми беше казал старият моряк, трябваше да избера Островите на подправките за крайна цел и оттам да си намеря пътя. Леко се усмихнах, когато си спомних последния му съвет:
— О, ако аз отивах там, никога нямаше да започна от тук.
Мечът на Искрен идваше с мен. Отново беше в проста кожена ножница, дръжката — скрита в намотка изтъркана кожа. Помислил бях да взема брадва; определено беше по-доброто ми оръжие, но докато човек може да носи меч от суета, никой не търпи тежестта на една брадва по каквато и да е друга причина, освен за да я използва. Трябваше да приличам на най-обикновен пътник, може би малко търсач на приключения, но не и на баща, тръгнал на отмъщение. Мечът щеше да ми служи добре, както ми беше служил винаги.
Когато небето избледня, се облякох грижливо. Обръснах се с топла вода и се зачудих кога ли следващия път ще имам този лукс. Косата ми най-после бе пораснала колкото да мога да я вържа на воинска опашка. Наметнах хубавото си наметало и нарамих пътната торба. След това слязох в трапезарията на гвардейците за много ранна закуска. Имаше гореща ечемичена каша и мед с накълцани в него сухи ябълки, ароматен чай, хляб и масло, и мръвки от снощното печено. Гвардията ми беше там, и много от приятелите им в Бъкип, и всички ме поздравиха с груби шеги и съвети как най-добре да се разправя с всеки, дръзнал да дойде в Бък и да нападне дома ми. Това знаеха повечето от тях — че домът ми е бил нападнат и лейди Шайн е била отвлечена и след това върната. Само неколцина от личната ми гвардия знаеха за Пчеличка и знаеха, че не желая да се говори за това.
Тъй че на официалната закуска ядох малко и отново получих пожелания за лек път. Искаше ми се вече да съм на път, но разбирах, че го дължа на Предан и Елиания, тъй че се постарах да се отплатя вежливо. Сенч дремеше, но го събудих да му кажа довиждане. Изглеждаше в много добродушно настроение и попита дали бих изиграл една игра на камъчета с него. Напомних му, че трябва да тръгна за Клерес. Обеща ми, че ще запомни, че съм спазил думата си и съм се сбогувал с него. Съмнявах се, че ще помни и миг след като затворех вратата на стаята му.
