Умът ми се залута през годините и се замислих унесено за всичките глупави решения, които бях взимал. Тъгувах в тъмното за загубата на Моли и за това как бях похабил краткия живот на Пчеличка. Подклаждах омразата си към Дуалия и нейните следовници и се изпълвах с гняв, че са все още недостижими за моята мъст. Превъртах в ума си нелепото си начинание. Чудех се дали изобщо ще намеря Клерес и какво може да направи сам човек, за да срути такова зло гнездо на жестокост. Глупаво беше дори да се опита човек, но беше последното, което имах, за да ми даде цел в живота.
Замислих се дали не съм страхливец, като отказах да рискувам зрението си, за да върна зрението на Шута. Не. По-пригоден бях за тази мисия от него. Съжалявах, че го бях оставил, но се радвах, че е на топло и в безопасност. Ако успеех в начинанието си и се върнех при него, щеше да ми прости. Може би. И може би дотогава драконовата кръв, която бе взел, щеше да е възвърнала зрението му. Можех да се надявам. За него. Можех да се надявам за по-добър живот за него и за бъдещи добри години. За мен единствената ми надежда беше да убивам успешно, преди да бъда убит.
Призори разпалих огъня, напълних двете котлета със сняг и го оставих да се стопи, после извиках на двамата да се събуждат. Настойчивост се измъкна първи и неохотата ми да се разделя с пеперуденото наметало ме засрами. Студът се пресегна към мен с алчните си пръсти. Но дъщеря ми бе избрала да опази него под наметалото и нямаше да взема онова, което му беше дала. Лант се разбуди по-бавно и ускорих процеса, като си взех двете наметала, станали част от завивките му.
— Аз отивам на лов — казах им. — Вие двамата стойте близо до лагера. Съберете дърва и поддържайте огъня. Може да не се върна до късно вечерта. Или дори до утре сутринта.
Колко далече беше? Щях да пътувам бързо и сам, необременен от товарно животно или спътници. Можех да се справя.
— Къде отивате? — попита недоверчиво Настойчивост.
— Казах ти. На лов. Ще донеса месо, надявам се.
— Нямате лък. Как ще ловите?
Вече почваше да ми писва.
— Както някога. Като вълк. — Обърнах се и се отдалечих. В края на поляната спрях. — Отрежете си криваци. Има диви животни наоколо, някои достатъчно едри, за да ви помислят за плячка. Лант, поупражнявай момчето. Научи го на каквото знаеш.
Обърнах им гръб. Пердашенето с криваци щеше да им ангажира времето и в същото време да ги стопли. Докато се отдалечавах, Пъстра изграчи насмешливо, но не ме последва.
Зачудих се защо правят това. Не беше част от плана ми. Но Настойчивост и Лант също не бяха. Посегнах към Копривка, за да я уведомя какво правя, и намерих само бучащото течение на Умение, изпълнено с чужди гласове. Отдръпнах се припряно от него.
Пътеката беше по-обрасла, отколкото я помнех. Дървета и храсти бяха започнали да навлизат по краищата на древния път-Умение. Може би дори магията на Праотците нямаше да издържи вечно. Навети сухи иглички и клонки бяха осеяли гладкия сняг. Отпуснах се в студа и го приех, и усетих как мускулите ми се разхлабиха, докато тялото ми трупаше собствена топлина. Движех се бързо, но тихо, и оглеждах за движение. Ако имах късмет, щях да убия нещо и да го изядем, но както бе предположил Настойчивост, месото не беше основната ми цел.
Последния път, когато бях вървял по този път, имаше гъста зеленина. Сега сняг бе отрупал обраслите с мъх клони. Подминах едно дърво, където мечок беше точил ноктите си. Следите бяха стари. Птици изпърхаха между дърветата. Пътека на сърни пресече пътя ми, но точно сега нищо не се движеше по нея. На една полянка се натъкнах на гъста плетеница от шипки, все още натежали от замръзнали червени плодчета. Птиците, които се хранеха с тях, ме изругаха, докато се промъквах покрай бодливия трънак. Напълних кърпата си с тях и я стегнах здраво. Ако не друго, щяха да ни овкусят кашата и чая. Набрах още една шепа, за да ги дъвча, докато вървя.
Гората ставаше все по-гъста и по-гъста. Забързах. Макар да наближаваше пролет, дните все още бяха къси. Краката ми измръзнаха. Придърпах по-плътно качулката около ушите си. После затичах, за да се постопля. Бягах безгрижно, подплаших една тлъста птица, от която можеше да се получи добро ядене, но нямах с какво да я убия. След това повървях, тичах и отново вървях. Ядох сняг, но малко. Напред и напред. Гледах как зимното слънце премина над главата ми и сенките започнаха да се удължават. Това беше глупост. Защо се бях поддал на импулса? Глупав бях, колкото Лант и Настойчивост, взети заедно. После, щом вечерта заличи всички цветове на деня, стигнах до първото туловище, заровено до заснежения път.
Беше преди много години, но някои неща човек не забравя. Движех се от един каменен дракон до друг. Тук беше изваяният като глиган. Там — с формата на дракон. Рогата на онзи със сините криле бяха покрити със сняг. Все още ме изпълваха със страхопочитание, всеки от тях.
