— Смърт храни живот — казах му с тъга и пъхнах пухкавото му телце под мишницата си. Придърпах по-плътно наметалото си и продължих към лагера.
Денят вече гаснеше. Дърветата сякаш надвиснаха по-близо над пътеката и студът ме стисна по-силно в обятията си. Загазих напред. Златистата светлина на лагерния огън ме поведе към целта на пътя ми. Чувствах се странно удовлетворен. Отново бях докоснал Искрен и макар и за кратко бях разбрал, че някъде моят крал продължава да съществува, в някаква друга форма. Шипките в кърпата ми и заешкият труп под мишницата ми разпалиха гордост в мен. Можеше да съм стар, ставите можеше да ме болят в студа и се бях провалил по няколко десетки важни начина в последните месеци. Но все още можех да ловя и все още можех да донеса месо, което да споделя. А това беше нещо, и много по-голямо нещо, отколкото бе преди много време.
Тъй че бях изморен, но не и посърнал, когато се върнах в кръга огнена светлина. Лант и Настойчивост седяха свити до огъня, загледани в пламъците. Викнах им, вдигнах заека и го метнах към Нас, който го улови в прегръдката си. Двамата ме зяпнаха. Ухилих се.
— Какво има? Не знаете ли как да одерете един заек?
— Разбира се, че знам! — заяви Нас, но Лант го прекъсна:
— Онзи, когото наричате Шута… Беше тук. С едно момиче, Спарк.
— Какво?! — Светът се разтърси около мен. — Къде е той? Защо? Как?
— Изчезнаха — каза Лант, а Настойчивост добави:
— Върнаха се в камъка. Същия, през който дойдохме ние.
— Не. — Казах го като молитва, но знаех, че никой бог няма да се отзове. Лант понечи да заговори. Посочих го с пръст. — Ти. Разказваш ми всичко, до най-малката подробност. Нас, ти оправи заека.
Смъкнах се от другата страна на огъня и зачаках.
— Няма много за казване. Будувахме, носехме дърва и поддържахме огъня. Нас извади прашката си и удари една катерица. Запазихме и за вас, но след като не се върнахте, я изядохме. Отрязахме криваци и показах на момчето няколко движения, които не знаеше. Приказвахме.
Поклати глава.
— Нямаше много друго за правене. Събрахме още дърва. После, когато съвсем се стъмни, чух някакъв звук, като изтупване. Обърнахме се и те бяха там, проснати в снега. Не ги познахме отначало, с всичките тежки дрехи, които носеха. След това по-малкият се надигна и Нас извика: „Аш“, и затича към тях. Помогна му да стане, а Аш веднага каза: „Помогни на господаря ми. Той добре ли е?“ Тъй че помогнахме на другия да стане и се оказа жена. После погледнах отново и беше Шутът. Доведохме ги при огъня. Бяха облечени топло, но с много старомодно облекло, и двамата бяха облечени като жени. Стари кожи, много дебели, но миришеха на мухъл малко. Нас нарече момичето Аш, но Шутът каза, че името ѝ е Спарк. Тя носеше огромна торба, а Шутът дълга тояга.
— Шутът попита Спарк кои сме и тя му каза, че сме Нас и аз, а след това Шутът попита защо вие не сте тук. И казахме, че сте отишъл на лов. Дадохме им чай и малко от супата с катерицата на момичето. Шутът каза, че сте щели много да му се ядосате, но нямало как иначе. После рече: „Е, чакането няма да го улесни, нито ще го направи по-безопасно. Спарк, готова ли си за нов скок?“ И момичето каза, че е готово, но всички усетихме колко ѝ е зле. И Шута ѝ рече, че не е нужно да е с него, че може да остане тук и да чака, но Спарк му каза да не бъде глупав и че ще му трябват очите ѝ. После пиха още чай и ни благодариха, и се върнаха при стълба. Когато се сетих какво се опитват да направят, им казах, че е опасно, че според вас трябва да изчакаме поне три дни, преди да използваме отново портал. Но Шутът поклати глава и каза, че целият живот е опасност и че да си умрял е единственият начин да си в безопасност. Смъкна ръкавицата си, а момичето извади едно шишенце и капна няколко капки нещо на ръката му. После Шутът се хвана за рамото на момичето с една ръка, а тя взе тоягата му и след това Шутът сложи другата си ръка на стълба. Извиках им, попитах ги къде отиват. И момичето каза: „В Драконовия град.“ А Шутът каза: „В Келсингра.“ И просто влязоха…
Помъчих се да си поема дъх. Драконова кръв. Точно затова беше поискал драконова кръв. Можех да разбера защо е тръгнал след нас. Винаги беше искал да участва в това начинание. Но не бях сигурен как драконовата кръв е помогнала да премине през стълбовете. И не виждах смисъл да продължава без мен, сляп и само със Спарк до него.
— Имаше още нещо — каза Настойчивост. Беше се справил добре с дрането. Заешката глава и лапите още си бяха в козината, която бе оголил чисто от животинското телце. Вътрешностите бяха на купчина. Отдели сърцето и черния дроб и ги метна в котлето. Останалото от заека, тъмно месесто червено и жилесто бяло, вече беше нарязано на късове. Пъстра се спусна и започна да проучва купчинката вътрешности.
— Какво? — попитах.
— Каза, Шута имам предвид, та той каза: „Не позволявайте на Фиц да тръгва след нас. Кажете му да остане тук и да изчака. Ние ще се върнем.“
— Вярно, така каза — призна Лант.
— Нещо друго? Нещо, каквото и да е?
Двамата се спогледаха.
