Гонитбата на Шута полностью

Преди години, с кръв и магия, двамата с Нощни очи бяхме разбудили тези спящи фигури и ги бяхме отпратили да полетят на помощ на Искрен. Искрен. Моят крал. Той и Кетъл бяха влели всичките си спомени и дори живота си в един величествен дракон, изваян от камък-Умение, от същото вещество, от което бяха направени стълбовете. И като дракон, Искрен се бе извисил и бе отнесъл Кетрикен и Славея в Бъкип, за да може кралицата му да роди техния син и да продължи родословната му линия. Драконът, който бе сътворил на такава цена, бе повел битката срещу нашествениците на Алените кораби и от Външните острови.

А след като всички бяха надвити и мирът се върна на бреговете ни, Искрен като дракон се бе върнал тук, за да заспи във вечен покой с другите, в дълбоката сянка под надвисналите дървета.

Намерих го. Забърсах от него снега, изчистих го от величествените криле, свити сега плътно от двете му страни. Изметох снега от главата му, избърсах го от затворените му очи. После смъкнах заснежените си ръкавици и опрях голите си длани на студеното му каменно чело. Пресегнах се, не с Умението, а с Осезанието, и потърсих краля, комуто бях служил и когото след това бях изгубил. Усетих смътното мъждукане на затаен живот в камъка. А щом го усетих, влях в допира си всичкото Умение и Осезание, което можех да изтръгна от себе си. Разтворих сърцето си и доверих всичко на студения каменен дракон. Не беше вливането на спомени в камък, както бе направил Искрен, за да събуди творението си. Това бе просто достигане до моя чичо, моя крал, изливане на всичко, което ме бе сполетяло, и всичко, което се надявах да сторя. Всичката си злочестина споделих с него, загубата на моята жена и дете, мъчението на Шута, угасването на Сенч, всичко.

И след като се бях изцедил, отвъд сълзи или надежди за мъст, продължих да стоя празен в студа до замръзналия дракон. Глупаво начинание. Сега бях тук за нощта, без палатка, без огън. Избутах настрани снега и оголих години нападали листа. Седнах между изпънатите му предни крака и се облегнах на главата му, отпуснат в свитите му във вечен сън лапи. Присвих крака и придърпах качулката си. Сгуших се до своя крал и се надявах студът да не се усили твърде много през нощта. Камъкът-Умение, от който беше изваян, бе студен. Беше ли му и на Искрен студено, там някъде? Или двамата с Кетъл играеха на камъчета в някой друг свят, недостижим за мен? Затворих очи и закопнях да съм с тях.

О, Фиц. Толкова много чувстваш.

Въобразих ли си го? Присвих се, съвсем неподвижен. После свалих ръкавицата от ръката си и опрях голата си длан на грапавата страна на своя крал.

Нищо всъщност не е изгубено. Формите се менят. Но нищо никога не си отива напълно.

Искрен?

Благодаря ти. За моя син. За моите внуци.

Мой кралю. Вашите мисли ме стоплят.

Навярно бих могъл да направя малко повече от това.

Усетих надигаща се топлина. Снегът се стопи и се плъзна от тялото на дракона и той заискри в синьо и сребристо. Топлина потече нагоре по ръката ми и се вля в мен. Облегнах се на камъка, който изведнъж бе оживял. Но с тази надигаща се топлина усетът ми Осезание за моя крал започна да гасне. Пресегнах се за него, но вече не можех да го докосна. Искрен? — зачудих се, но той не откликна. Освен с топлина. Открих, че мога да се пъхна под брадичката му. Заврях се под долната му челюст между предните крака. Гърбът спря да ме боли от студа. Чувствах се обгърнат в чудо и защитен. Затворих очи.

Утрото дойде. Вече усещах само собствената си телесна топлина под наметалата. Измъкнах се в зимния ден, изтупах сухи листа и иглички от дрехите си и опрях длан на грапавото чело на моя крал.

Студен камък и тишина. Малки висулки се бяха образували в ъглите на очите му, като замръзнали вадички сълзи. Пустотата, която се надигна у мен, бе скъпата цена, която трябваше да платя за това време на свързаност и утеха. Но не съжалих.

— Сбогом — казах на дракона. — Пожелай ми късмет.

Сложих си ръкавиците. Топлината, която ме беше изпълнила, остана с мен, докато се връщах към лагера. Крачех упорито и бързо. Вървях, после тичах и пак вървях, и размислях над всички въпроси, но които никога нямаше да намеря отговор.

Трепване на едно черно ухо издаде заека, свил се под шипката, покрай който бях минал предния ден. Неподвижен като сняг, спотаен в зимната си козина, сливаща се със снега, осеян с клонки и курешки. Не погледнах към него, а продължих да крача, докато почти го подминах, преди да се завъртя рязко и да се хвърля отгоре му.

Хванах го под разпереното си наметало. Докопах единия ритащ в паника заден крак. Когато се уверих, че го държа, се изправих, сграбчих главата му и го тръснах силно. В този миг вратлето му бе прекършено и животът му свърши. Увисна топъл, неподвижен и мъртъв.