— Не казаха ли защо отиват в Келсингра? Казаха ли кога ще се върнат? Защо са решили да продължат веднага? Защо Шутът не ме изчака?
Нито Лант, нито Настойчивост имаха отговор на тези въпроси или на който е от другите, които зададох. Крачех като вълк в клетка, отивах от огъня до каменния стълб и обратно. Исках да ги последвам сам, но знаех, че Лант и Настойчивост ще загинат тук, ако не се върна. След това се запитах дали този дълг не е просто прикритие за страха ми. Въпрос, на който нямах отговор.
Изядохме заека, изпихме бульона и направихме чай от шипките, които бях намерил. Докато ме беше нямало, Лант и Настойчивост бяха направили подобрения в бивака ни. Бяха домъкнали един по-дълъг дънер до огъня, за да седим на него, и бяха подредили запасите ни по-ефикасно. Погледнах голямата торба, която Шутът и Спарк бяха оставили. Явно се бяха подготвили за сериозно пътуване. Но ако тези припаси бяха за Келсингра, защо ги бяха оставили тук? И ако Шутът бе искал да пътува с мен, защо със Спарк бяха продължили без мен? Седях, загледан в огъня, и чаках.
— Аз ли да поема първия пост? — попита ме Настойчивост.
Гласът му ме сепна. Обърнах се и погледнах угриженото му лице.
— Не, Нас. Не съм уморен все още. Поспи. Ще те събудя, когато дойде твоята смяна.
Той седна до мен.
— Спах, докато ви нямаше. Нямаше какво друго да правим. Тъй че и аз не съм уморен.
Не спорих с него. По-късно, когато му дойдеше редът да пази, щеше да научи, че е направил лош избор. Лант вече си беше легнал. Известно време погледахме огъня мълчаливо.
— Защо бяха облечени като жени?
Тайни, тайни, тайни. Чии бяха тайните?
— Трябвало е да попиташ тях.
Той помълча. После попита:
— Аш момиче ли е?
— Трябва да попиташ Аш за това.
— Попитах го. А той ме попита защо аз съм облечен като момче.
— И ти какво отговори?
Пак се смълча, а после каза:
— Това означава, че е момиче.
— Не съм казал това.
— Не е нужно. — Присви се към огъня. — Защо ще се преструва на момче?
— Трябва да попиташ Спарк за това.
— Спарк. — Името го подразни. Намръщи се. — Няма да се занимавам с това. Не му вярвам повече. — Намръщи се. — Не ми трябва приятел, който ме заблуждава.
Вдишах дълбоко и въздъхнах. Имаше сто неща, които можех да му кажа. Сто въпроса можех да му задам, които можеха да го накарат да види нещата различно. Но да ти се каже нещо не е като да го научиш. Помислих си за всички неща, които ми беше казал Искрен. За строгите наставления на Бърич. За съветите на Търпение. Но кога се бях научил?
— Говори със Спарк — казах му.
Мълчанието му беше дълго.
— Може би — каза накрая.
След като беше съвсем бодър, както бе казал, го оставих да седи до огъня, избутах Лант да си направя място и се пъхнах под завивките. Въпросите ме заглождиха. Сигурно съм заспал, защото се събудих, когато Лант и Настойчивост си смениха местата. Момчето избута гърба си срещу моя, въздъхна тежко и скоро захърка. Затворих очи и се опитах отново да заспя. След малко станах и отидох при Лант, който загряваше вода в едно от котлетата. Седнах до него и се загледах в пламъците.
— Защо толкова ме ненавиждаш?
Нямаше нужда да мисля за това.
— Направи дъщеря ми нещастна. А когато ми се наложи да ти я поверя, не си се погрижил за нея и не си я утешил. Ревъл е дошъл да я вземе от фургона.
Той помълча, после каза:
— С Шайн бяхме объркани. Не можехме изобщо да разберем какво правите с Ридъл. Не ни казахте нищо. Опитах се да взема Пчеличка от фургона, а тя се държеше като… като нацупено дете. Бях уморен и премръзнал, и ти бях ядосан. Тъй че я оставих да си влезе сама. Ако всичко това не се беше случило, щеше ли да е толкова важно? Фиц, не исках да бъда писар, още по-малко възпитател на деца. Исках да съм в замък Бъкип, с приятелите ми, да живея собствения си живот. Никога не се бях грижил за деца, а и дори ти трябва да признаеш, че Пчеличка не беше обикновено дете.
— Достатъчно — отсякох. Беше събудил чувство за вина в мен, но то изгасна след последните му думи.
— Аз не съм като теб! — избухна той. — Не съм като баща ми. Опитах се да бъда, да го удовлетворя. Но не съм! И не искам да съм. Тук съм, идвам с теб, защото, да, провалих дъщеря ти. Също както провалих сестра си. Моята сестра! Знаеш ли как ме гложди отвътре да я наричам така? Това, което направиха на Шайн, на сестра ми… призлява ми, като си помисля, че я нараниха така. Искам да отмъстя за нея, искам да отмъстя за Пчеличка. Знам, че не мога да отменя това, което се случи. Не мога да променя това, което направих, мога само това, което ще направя. И не правя това заради теб, нито дори заради баща ми. Правя го за мен. Да си дам колкото мир мога да намеря след случилото се.
Продължи, без да ме гледа:
