Погледна ме, все още с празен поглед, но успя да кимне. Протегнах предпазливо нишка Умение към нея, в страха си да не бъда въвлечен във въртопа на портала, но не долових нищо. Подозирах, че е разбита от Умението, но не и разнищена. Смеех да се надявам, че ще се съвземе.
Шутът си пое дъх.
— Ами, беше нощ там, и макар че улиците бях тъмни и пусти, на мен не ми изглеждаха така. Изглеждаха широки и осветени за празник, самите сгради сияеха с матова светлина, а факлите бяха безумно ярки. Но понякога се спъвах, докато вървяхме, в нападали камъни, които градът не ми показваше, а веднъж пътят ни бе запушен и се наложи да си намерим друг маршрут.
— Но знаехте къде отивате. — Помълчах, за да си поеме дъх. — Шуте, бил ли си в Келсингра преди?
Той се поколеба.
— Не… не лично. Не като себе си. Но сега в мен има драконов усет, Фиц. И от него имах сънищата. Сънища, които са по-скоро като спомени. — Веждите му се свиха и внезапно си позволих да видя колко много се е променил. Кожата му имаше същата структура, която човек може да види на корема на малък гущер. Очите му блестяха златни и неспокойни. — Помня разни неща. Полет над океана. Миризмата на лос, когато знае, че не може да избяга, и се обръща да се бие. Вкуса на гореща кръв на езика ми. Драконите са направени от глад и страст, невъобразими за човек. Вие другите няма да разберете за какво говоря, но Фиц ще ме разбере. Сънувах сребристо Умение, изпълващо кладенец до ръба, дори преливаше. Сънувах го как се издига до повърхността на река след земетръс, извива се като сребърна лента. Но най-вече сънувах как пия. Потапям муцуната си в него почти до ушите и гълтам, на дълги глътки. — Въздъхна, сякаш самото говорене разпали глада му. — И помнех къде го бях пил някога. От един кладенец в Келсингра. Тъй че отидох там.
Още държеше ръката на Спарк, но се обърна към мен.
— Така научих, че в драконовата кръв има Умение. Всички дракони жадуват за него, с всяка фибра на съществото си. И така повярвах, че кръвта ще ме пренесе през порталите-Умение, както стана.
Котлето най-сетне кипна и Настойчивост направи чай. Разказът прекъсна за малко, докато помогнем на Спарк да се надигне, да задържи чашката и да отпие. Видях с облекчение, че се връща на себе си. Представляваше трънлив проблем за мен. Трябваше да продължа по пътя си, а следващата стъпка в пътуването ми налагаше да ида до Келсингра, освен ако Шутът не я беше оставил разбъркана и бръмнала като пчелен кошер. Спарк се изправи, с пеперуденото наметало на раменете, и втора чаша чай затопли дланите ѝ.
— Смятах първо да отида при Малта, да я намеря и да я поздравя, и да спечеля помощта ѝ. Надявах се, че Тинтаглия ще е там и ще си спомни за службата ми на драконите, и всъщност ще покаже благодарността си. Крехка беше тази надежда, признавам. Драконите гледат на нас както ние гледаме на досадните мушици. Каквото единият, това и другият, делата ни нищо не значат. Но все пак това беше решението ми и, Фиц, наистина вярвах, че съм се вкопчил в него, когато тръгнах по улиците на Келсингра. Но след това стигнах до една част на града, която беше тъмна. Безжизнена. Никакви спомени на Праотци не блещукаха там, за да ме водят, и все пак знаех къде отивам. Можех да го надуша, Фиц. Можех да усетя вкуса му в гърлото си с всеки дъх, който поемах. И изведнъж не можех да мисля за нищо друго освен за преливащия кладенец Умение. И как ще ме укрепи и засити.
Очите му. Светлината на огъня ли потрепваше и танцуваше в тях, или златото се вихреше? Вторачих се в него онемял.
— Не пих от него, разбира се.
— Само защото не можа да стигне до него — каза Спарк. Много смътна усмивка имаше на устните ѝ, уморена усмивка като на дете след вълнуващ ден. Не се опита да се изправи. — Задърпа ме натам като куче на каишка. Знаеше пътя. Последвах го в тъмното, след като ме стисна за китката. Стигнахме до едно открито място. Малко можех да видя в тъмното, но изглеждаше бедняшка част на града, не толкова величествено като булевардите, по които бяхме вървели по-рано. И вонеше ужасно. Минахме покрай огромна купчина изпражнения.
— Драконови? — попита Нас със страхопочитание, сякаш това беше най-фантастичната част от разказа им.
— Така предполагам — отвърна тя и за първи път видях приятелите да си разменят усмивка, откакто се беше върнала през стълба.
— Воняха — потвърди Шутът. — Но странното беше, че воняха по познат начин. Почти все едно можех да си спомня чии са и да вляза в територията ѝ.
— Уф — каза Лант. Склонен бях да се съглася с него.
— Опитах се да смъкна капака на кладенеца.
— Което включваше много дърпане, а после ритане и ругаене — довери Спарк на Настойчивост. Той се постара да не се ухили.
— Вярно — потвърди Шутът с неохота. — След това подуших Умението, много близо до мен. Имаше едно огромно ведро наблизо. Беше поставено наклонено и в ъгъла му имаше Умение. Не повече от петно, все едно някой го е избърсал, но е пропуснал малко. И можех да го помириша.
