— Помогни ми да измъкна това — казах на Лант и той заби горящия клон в снега и се наведе.
Задърпахме. Беше трудно, защото не само снегът тежеше върху нея. Нападала шума и късове мъх, всичко, което сякаш бе пометено и от павилиона, и от пътя-Умение, се беше натрупало на пластове върху нея. Измъкна се бавно. Когато се показа от снега и изтърсих нападалото от нея, гъвкавите опори, които държаха палатката изправена, бавно се съживиха и вдигнаха пред очите ни яркия парад от дракони и змии.
Отне ни известно време, докато я измъкнем. Клонът догоря, а ние още се борехме. Вътре в палатката имаше разни вещи — толкова бързо бяхме заминали двамата с Шута — и се боях да не я скъсаме, но тя издържа. Помнех добре как беше спирала ледените ветрове на Аслевял и как топлината на телата ни бе достатъчна, за да я стопли. Макар и да не беше вече изпъната здраво, щеше да подслони разрасналата ни се група. Бавно я довлякохме до огъня. Скреж бе покрил яркоцветните ѝ стени.
— Намерих я — казах и Шутът засия като дете.
Спарк лежеше неподвижно, с отворени очи, устните ѝ леко помръдваха. От време на време посоката на погледа ѝ се изместваше, а веднъж се усмихна. Устните ѝ се движеха, говореха безмълвно. Изведнъж ме осени.
— Как може да съм толкова глупав? Трябва да я махнем от плочника, по-далече от павилиона. Погледни я. Камъните ѝ говорят.
— Онова шепнене ли? — попита Лант разтревожено. — Мислех, че е вятърът. Нас изобщо не го чу.
— И ти също — заявих.
Беше тежка работа в тъмното и студа. Наредих на Лант и Настойчивост да изкопаят малко огнище под вечнозелените дървета, където снегът беше най-плитък. Вдигнах Спарк и я сложих в палатката ми. След това се залових със задачата да изтърся последния сняг и мъх от палатката на Праотците и да я изпъна. Никога преди не бях оглеждал опорите. Бяха бели и напомняха за кости на голям кит. Отделих ги и се върнах на мястото, където бяхме измъкнали палатката. С ритане и ровене с ръце в снега намерих останалите опори и ръждивочервения широк мангал. Щеше да свърши работа.
Вдигането на палатката ми отне доста време. Напълнихме мангала с въглени и скоро вътре се стопли. Павилионът на Праотците беше много по-просторен от малката ми палатка. Щом преместихме постелите, внесох вътре Спарк. Сложихме котле със сняг да се стопи.
— Остани с нея — казах на Нас. А на Лант наредих: — Разрови торбите и намери нещо за ядене.
Върнах се при Шута, който седеше кротко до огъня.
— Палатката ти е вдигната. Да те заведа ли вътре?
На лицето му се изписа смътна усмивка.
— Мога почти да усетя формата ѝ. А и задържа топлината толкова добре… — Внезапно въздъхна. — Толкова много спомени пази за мен. Казах ли ти, че драконът Тинтаглия заповяда на търговците от Дъждовната река да ми помогнат? Дадоха ми тази палатка и един прекрасен халат. Но наметалото, онова, което ти наричаш пеперуденото наметало? Него Прилкоп го намери в Келсингра. Успя да го запази, стегнато на малко вързопче, дори когато бяхме роби. Даде ми го в Клерес. А аз го дадох на Инталу. Вестоноската ми.
Заля ме вълна на съчувствие, но стегнах волята си.
— Няма да ме отвличаш от един разказ, като ми размахваш друг под носа, Шуте. Със Спарк сте отишли през портала до Келсингра. Владеят я обитателите на Дъждовните равнини, които сега се наричат Драконовите търговци. Там царуват кралица Малта и крал Рейн. Дракони живеят там, или поне наблизо. Така. Какво се случи, когато излязохте?
Надявах се да го доближа към истината с това, което вече знаех за Келсингра, но не успях.
— Малта — каза той с усмивка. — Възможно най-дразнещата млада жена, която съм срещал. Но хубава. Нарекох един кон на нея. Помниш ли?
— Да. Копривка каза, че Бърич бил изумен, като получил кобилата за подарък. Тъй. Излязохте от портала…
Той присви устни за миг, след което отново заговори:
— Беше нощ. И Спарк трябваше да поседи малко, докато се възстанови. Трудно ми беше да я оставя да направи това, защото макар да не усещах никаква топлина от обкръжението ни, градът бе огрян от постоянна светлина и виждах ярко облечените хора, които вие наричате Праотци. Можех да виждам! Бяхме пристигнали в разгара на някакво празненство. Поне това помнеше градът за нас. И можех да виждам! Не мисля, че би могъл да си представиш какво е да бъда лишен толкова дълго от зрението си, да съм свикнал да приемам, че зрението ми е ограничено до разликата между светло и тъмно, и след това изведнъж да виждам отново. Цветове и човешки лица, да улавям променящи се изражения, да виждам движещите се сенки по стените, великолепната светлина на факли! О, Фиц!
Известно време помълча, само дишаше като примиращ от глад човек, който току-що е описал пир. Изчаках.
