— Знаех, разбира се, че е заблуда. Или представление на паметния камък на града, ако искаш. Това не намали очарованието за мен. Напротив, усили го. Исках да науча повече. Странно, когато Спарк започна да се опитва да заговори с минаващите хора, се разтревожих по-скоро за нея, отколкото за себе си. Вдигнах я на крака и тръгнахме заедно по улиците. И беше чудесно, Фиц, да вървя ръка за ръка с нея, но да не ми трябва зрението ѝ. Е, почти. Все още имаше части на града, нуждаещи се от ремонт, защото е голямо място, все още прекалено голямо за населението, което има сега. Помолих я да е нащрек, да гледа за живи хора като нас, хора, които минават през хората сенки, които ни показваше градът. Тя каза, че ще се постарае, но гласът ѝ беше смътен и не бях сигурен дали може да различи това, което имах предвид. — Отново замълча и незрящият му поглед отново обходи палатката на Праотците. — Студено ми е.
— Ако влезем в палатката, всички ще чуят разказа ти. Тук навън сме насаме.
— Няма голямо значение. Спарк беше с мен и мисля, че когато се съвземе, ще разкаже всичко на Настойчивост. Станали са много добри приятели.
Не казах, че може да не се съвземе. Нито споменах, че Настойчивост има съмнения за това приятелство. Поведох го по неравната земя към входа на палатката на Праотците. Беше красива в нощта, светлината от малкия огън вътре огряваше тъканта така, че драконите и змиите блестяха златни, алени и лазурни. Красотата ѝ беше едновременно силна и изящна. Душата ми се извиси, като я гледах. Лагерният огън пращеше и лудуваше зад нас, изпълваше студения лес с уханието на борова смола. Надушвах кашата, която готвеше Лант. Шутът беше до мен и жив. Духът ми се повдигна в един вълчи миг на неподправено задоволство от настоящето.
В следващия ме прониза срам. Как бях заслужил дори един миг на мир, когато моята Пчеличка бе изгубена завинаги? Когато отивах в земя, която никога не бях виждал, за да убия толкова Слуги, колкото успея да намеря? Когато една млада жена потръпваше и се разпадаше от Умението в красивата палатка пред мен?
— Стискаш зъби — подхвърли тихо Шутът.
— Винаги провалям хората, които най-много обичам.
— Да кажем по-скоро, че съдиш себе си по-сурово, отколкото някой друг изобщо те съди.
Стигнах до входа на палатката и казах:
— Наведи си главата.
— Нека първо да смъкна малко от това — отвърна той.
Взех от него тежкото наметало от вълна и кожи и дебело подплатения извезан жакет, а след това той развърза пояса си и смъкна няколко пласта поли, за да открие обутите си във вълнени панталони крака.
Събрах всичко в ръцете си — доста голям наръч.
— Колко ли от формите на една жена идват всъщност от дрехите ѝ? — зачудих се.
— Повече, отколкото си мислиш — отвърна той.
Влязохме в палатката на Праотците. Настойчивост беше донесъл борови клонки и беше наместил Спарк на тях. Седеше кръстосал крака до огъня, разтревожен и в същото време намръщен.
— Момент — казах на Шута и напъхах женското облекло в наметалото, за да го превърна в постеля. — Тук — казах му и той седна предпазливо. Протегна ръцете си, едната гола и едната в ръкавица, към огъня.
— Така е много по-добре — въздъхна.
Лант влезе в палатката, понесъл къкрещото котле с каша. Сложи на всички, дори на Спарк. Кашата не беше съвсем прегоряла. Момчето се учеше. Даде ни и хляб и сирене и прецених, че е прав: всички имахме нужда от по-стабилно ядене.
— Утре ще опитам да уловя нещо — подхвърлих.
— Утре трябва да опитаме да продължим — възрази Шутът.
— Само ако убиването на Спарк не значи нищо за теб. Няма да позволя това момиче да влезе в портал поне още три дни, а дори тогава се съмнявам, че ще е готова. Ако мога да пратя с Умението до Бъкип тази нощ, ще помоля Копривка да прати някого тук, някой силен в Умението, който да ви върне всичките.
— Е, това няма да стане — заяви много вежливо Шутът след проточилото се тягостно мълчание.
Спарк извърна глава към нас и заговори:
— Драконът? Червеният дракон?
— Не е тук — отвърна ѝ Шутът успокояващо. — Избягахме ѝ. А когато се върнем в Келсингра, ще се погрижа първо да идем при Малта и да говорим с нея. Тя е приятелка, Спарк. Ако бях отишъл първо при нея, нямаше да ни нападнат.
— И мисля, че е време да поговорим за това нападение. Защо отидохте толкова бързо в Келсингра, защо са ви нападнали и как си нацапа цялата ръка с Умението?
Шутът се покашля. Вече знаех, че танцува на ръба на истината.
— Както знаеш, приятелството ми с кралица Малта и дракона Тинтаглия датира отпреди много години, тъй че реших…
— Приятел сте с дракон
— За мен също е новина, момче. Макар да се досещах за това преди години. Но не, Шуте, няма да ни отклониш с разказ как се е стигнало до всичко това. Ще приемем странните ти съюзи, като ти запазваме правото да настоиш за този разказ на по-късен етап. Продължавай.
Шутът се беше преместил до Спарк. Опипа да хване ръката ѝ и когато я видях, че се бори, се наведох и развих пеперуденото наметало, колкото да може да измъкне ръката си.
— Мислиш ли, че ще ти хареса малко горещ чай? Или нещо за ядене?
