— Как стигнахте до Свидетелските камъни? — Не можех да си представя как слепият Шут и тежко натовареното момиче изминават целия този път.
— Не сме. — Шутът заговори твърдо. — Посред нощ се облякохме топло и момичето взе пътната торба. Беше намерила тояга за мен. И слязохме в тъмниците на замък Бъкип. Малко трудно беше да минем покрай стражата, но когато се смениха за нощта, успяхме. А Спарк го беше направила преди, когато бе проследила Сенч. Знаеше къде да отидем. Предан е сложил желязна врата през коридора и беше заключена, но Спарк знаеше как да я отвори. И щом минахме, поехме първия риск. Тя капна драконова кръв на дланта ми и след това се хвана здраво за мен. Притиснах ръката си в стария камък Умение от древните развалини на Праотците, който строителят на замък Бъкип е сложил в основите. И подейства. Излязохме в Аслевял.
Помнех го добре.
— Колко дълго останахте там?
— Колкото да намерим правилната страна на стълба, която да ни доведе тук. Още едно плисване на драконова кръв и дойдохме. Само че намерихме Лант и Настойчивост. Изненадах се. Спарк обаче като че ли почти очакваше да види Настойчивост. Макар че усетих как той се стресна малко, когато видя как сме облечени. — Извърна отново слепия си поглед към момчето. Нас си замълча, загледан в огъня. — Предположих къде си отишъл. Дори помислих да тръгна подир теб. Бих искал отново да повървя в Каменната градина. Да докосна Искрен като дракон. — Странна усмивка кривна устната му. — Да докосна, за сетен път, Момиче на дракон. Ти посети ли я?
— Не. Не съм. — В някои отношения мисълта за онзи каменен дракон все още ме смразяваше.
Той сниши глас.
— Ще се възстанови ли? Спарк?
Исках да му се ядосам, да настоя да ми каже защо така безумно я е изложил на риск.
— Не знам. Четири пътувания през портали за по-малко от два дни? Никога не съм го опитвал. Ще я държим на топло колкото можем, ще ѝ даваме топъл чай и ще чакаме. Само това знам да направя. — Преглътнах обвиненията и въпросите. — Искам обаче да знам защо ти изглеждаш толкова малко засегнат.
Той изведнъж изправи рамене и огледа древния павилион почти все едно можеше да вижда.
— Фиц. Ние лагерувахме тук. Помниш ли? Когато бях умрял?
— Как може да не го помня? — Пренебрегнах странните погледи, които ми хвърляха Настойчивост и Лант.
Гледаха уж към огъня, но поглъщаха жадно разговора ни. Нямах никакво намерение да им обяснявам какво беше станало тук в онзи отдавнашен зимен ден. Само споменаването за него от Шута го върна живо в ума ми. Не това, че бях станал него в смъртта му, все още ме разтърсваше до дъното на душата ми; беше споменът как, след като бяхме разменили телата си, за да може той да продължи съществуването си като Шута, се бяхме слели и за онзи дълъг миг се бяхме превърнали в едно същество. Едно създание.
И изглеждаше толкова правилно. Толкова съвършено балансирано.
— Тук беше — потвърдих.
— Да. А когато напуснахме, оставихме моите неща тук. Палатката на Праотците. Малкото ми котле…
— Беше преди десетилетия — напомних му.
— Но бяха направени от Праотците. А ти направи бивака ни на камъните на павилиона. Помниш ли къде лагерувахме? Можеш ли да потърсиш каквото е останало от тях, под снега?
Можех. Помнех къде бях вдигнал палатката, помнех също къде бях направил погребалната клада за него.
— Мисля, че мога.
— Моля те, Фиц. Потърси ги. Ще е топло убежище за всички ни. Дори да е останало колкото за завивки, ще ни стопли по-добре от вълна и кожи.
— Добре. — Знаех, че няма да измъкна повече от него, докато не направя каквото ме моли. Взех един клон и го пъхнах в огъня. Докато чаках да се разпали на факла, попитах Нас: — Как е тя?
— Спря да стене и да мърмори. Спокойна е. Това добре ли е?
— Не знам. Претърпяла е четири преминавания през стълбове на Умението в бърза последователност. Не съм сигурен дали аз бих оцелял от това, да не говорим за неподготвен ум като нейния.
— Но Сивия… приятелят ви изглежда невредим.
Нищо не отвърнах на това. Не исках да говоря за драконовата кръв и как бях видял Шута да се променя, след като бе пил от нея, още по-малко да я плисне на ръката си.
— Дръж я на топло. Говори ѝ. Бъди нейната котва за този свят. Лант, ела с мен.
Той стана пъргаво и след като вдигнах жалката ни „факла“, тръгна след мен в тъмното. Къде беше погребалната клада? Вдигнах факлата по-високо. Имаше ли малка могилка там под снега, останките от корени, дънери и клони, гнили там с годините? Тръгнах натам.
Палатката беше отвъд нея. Закрачих по-бавно, заритах по-надълбоко в снега, та ботушите ми да стигнат чак до камъка на павилиона. И изведнъж кракът ми закачи нещо. Възможно ли беше да е останало нещо от величествената палатка на Шута след всичките тези години? Вдигнах носа на ботуша си и видях тъкан. Ярко боядисана, цветовете блестяха дори на жалката светлина на запаления клон. Преди всички тези години двамата с Шута си бяхме навлекли зимни дрехи и просто си бяхме отишли от този лагер. Върнал бях Шута през портала в Аслевял. Преди толкова години… а грамадната му палатка все още беше тук, рухнала под снега.
