На Богартис щеше да му трябва един от тези кораби, прецени Деклан, тъй че докато търсеха конюшни за конете, щеше да пусне вестта, че нападенията, изглежда, са приключили. Новината, че нападателите са напуснали точно когато тези кораби са готови да потеглят, щеше да накара много от хората да се откажат да бягат и да свалят имуществото си на брега. Малко го досмеша при тази мисъл.
Деклан все още беше момък от малко селце в сърцето си, но горчивината от последните няколко седмици бе променила всякакво чувство на почуда, което можеше да е изпитвал някога при идването на ново място. Реакцията му, когато за пръв път беше видял Илкомен и Маркенет, възхитата, която бе изпитал, беше вече не повече от смътен спомен. Това място тук беше просто място за преценка къде и как най-добре да се защитят, ако дойде атака.
Извън всичко това целта му беше проста — да намери виновниците за смъртта на жена му и приятелите му.
И да ги убие.
Единственото, което изпитваше, беше вътрешна празнота и тя бе обагряла всеки негов съзнателен миг, откакто се бе събудил, за да научи, че всичко, което е обичал, му е отнето. Не разсъждаваше дали отмъщението ще запълни тази празнота. Просто му беше все едно. Имаше цел без очакване.
Спряха при южния край на главната улица, където тя се пресичаше с широк каменен път, минаващ между града и пристанището. Пристанищната страна гъмжеше от хора, забързани към чакащи лодки и баржи, привързани за кейовете, и други, задържали се навътре за възможност да пристанат.
Богартис махна на един пазач и викна:
— Какво става тук?
Войникът беше млад, още почти момче, с буйна тъмна коса, която стърчеше изпод шлема му, и загоряла от слънцето кожа, която изглеждаше бронзова на слънчевата светлина. Тъмните му очи огледаха четата обнадеждено.
— Баронът ли ви праща? — попита младежът.
Богартис кимна. Вдигна свитъка с печата и попита:
— Накъде са тръгнали всички?
— Накъдето и да е, стига да не е тук — отвърна младежът. — Така е, откакто дойде вестта за нападенията нагоре по брега. — Погледна през рамо, после отново се обърна към капитана. — Тук сте да ни подкрепите ли?
Богартис поклати глава.
— Заповед от барона. Трябва ни кораб.
При този отговор изражението на войника видимо се промени и той дори се намръщи.
Деклан заговори бързо:
— Вече е доста спокойно от Маркенет надолу до тук. Нападателите явно са си заминали.
— Освен това, според всички донесения, тези хора нямат къде другаде да отидат — каза Богартис.
Стражът не изглеждаше много облекчен. Погледна Богартис и каза:
— Намирането на кораб едва ли е възможно. Всеки капитан в града прави каквото може да откара хора и вещите им.
— Ще се оправим — каза Богартис. — После се усмихна. — Предай на хората, че нападателите са си отишли. — Огледа наоколо. — Конюшни?
— Има много. Най-близката е ей натам — отвърна стражът и посочи на югозапад.
Богартис обърна коня си към четата и викна:
— Сиксто, отведи конете до конюшнята. — Посочи още няколко други. — Идете с него. Останалите — слизай и нарамвай багажа.
Мъжете бързо се смъкнаха от конете, а Богартис каза на Сиксто:
— Виж какво можеш да намериш за стоянка. И склад за такъмите. Знаеш какво да правиш.
Сиксто кимна и пристъпи бързо да поеме юздите на другите три коня, след което поведе четирите на юг. Последваха го други мъже и скоро десетима поведоха четирийсет коня по улицата, мъчейки се да ги удържат.
Богартис огледа улицата, след което посочи близкия хан.
— Деклан, ти иди там. — Посочи с брадичка друг хан по-надолу по улицата. — Аз ще ида в онзи. Виж дали можеш да намериш посредник, капитан, или който там може да ни даде кораб.
— Виждам какво мога да намеря, после идвам при теб? — попита Деклан.
— Да. И обяснявай, че нападенията са приключили. — Богартис махна на половината мъже да го последват.
Останалите тръгнаха след Деклан към хана. Той вдигна очи и видя нарисувана табела, избледняла, с кит, скачащ над котва.
— Допускам, че това ще е „Китът и котвата“ — подметна.
Един от мъжете се изсмя.
Щом влязоха в хана, с изненада откриха, че гостилницата е почти празна. Беше по обед и Деклан бе очаквал да види поне докери, които ядат и пият.
— Нямаме много ядене! — викна гостилничарят зад тезгяха.
Деклан се огледа, след което махна на мъжете да насядат на близките маси. Отиде до тезгяха и попита:
— И какво имате?
— Сирене, наденици и може би достатъчно бира за халба — две за всеки от вас. Хляб, плодове, зеленчуци — всичко друго свърши.
— Хората грабят каквото могат?
— Не, поне тук не — каза гостилничарят. — Просто не сме имали доставки вече от близо седмица, а я закъсахме още когато започна бедата. Местните фермери се разкараха.
Деклан кимна. Всички ферми, които бяха подминали през последните няколко дни, бяха изоставени.
— А двамата тукашни хлебари затвориха и заминаха преди два дни. — Гостилничарят погледна хората на Деклан. — Дори комарджиите, крадците и курвите избягаха. Аз съм единственият тук, тъй че ще трябва да изчакате малко.
— Работил съм в гостилница — каза Деклан. — Ще занеса бирата, докато ти се оправиш с храната…
— Литвик — каза гостилничарят. — Казвам се Литвик.
