— Направи списък — каза Хава. — Чака ни пътуване до Маркензас, а със сигурност има изоставени ферми нагоре и надолу по брега… и може би някои скрили се фермери. — Тя помълча малко, докато премисляше каквото знаеха за нападението на онова баронство. Все още им липсваше цялата картина, но бяха чули достатъчно разкази от оцелели, за да знаят, че баронството като нищо може вече да не съществува. — Е, ще видим каквото ще видим, като стигнем там. — И добави: — А и каквото и да предложим тук, някои от тези хора ще искат да се върнат у дома.
— Да, разбира се — каза Катариан. — Семейства са разделени, близки са пленени и качени на други кораби, или оставени мъртви у дома. Ужасен хаос. Онези, които пожелаят да останат… Някога това е било една много оживена общност от хиляди хора, пръсната на над десет острова на север и северозапад. Имало е всичко, от което сме се нуждаели, трева за паша за стадата ни, дървен материал, дори рудници, както са ми казвали.
— Докато Огнената гвардия се е развивала с Огнегривите… — Помъчи се да намери думите за миг, след което отрони: — Трудно е да се обясни, тъй като много от историята ни е изгубено за нас. Това е една от задачите, които си е възложил Бодай, а сега може би и с Хатушали, да преровят библиотеката за това, което можем да намерим, за да запълним дупките в историята.
Помълча, после продължи:
— Просто знай, че каквато и да е била причината, Огнената гвардия е напуснала тази островна крепост и хората, които са живели наоколо, и след време повечето от нас сме били оставени в Итракия, като закрилници и възпитатели на кралските деца и пазители на тайни много по-дълбоки от това, което който и да било от нас знае днес. Повечето от нас са се изгубили, когато Итракия бе унищожена.
Хава видя, че изражението му едва прикрива искрената болка, която обикновено държеше спотаена дълбоко, и кимна.
— Имам усещането за много по-големи въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговори.
— Несъмнено. Едва след като се върнахме тук, започнахме да оценяваме колко много от собствената ни история е било забравено. — Той помълча за миг, след което добави: — Мисля, че някъде по пътя може да сме изгубили поглед за същинската ни мисия.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нищо конкретно. Просто усещане, че трябва да е имало някаква много по-голяма мисия, когато това тук е било центърът на ордена ни. — Катариан се огледа, сякаш все още попиваше в ума си промените, които претърпяваше Светилището. — Но отговорите на тези въпроси може да отнемат години, ако изобщо се намерят.
Хава кимна и помълча, докато премисляше това. Погледна го и сви рамене.
— Хатушали е част от тези отговори, изглежда.
Вниманието им се върна към екипажа, който привързваше кораба, след което Катариан каза:
— Ти беше далече оттук повече, отколкото аз бях тук. Знам, че липсваше на Хатушали.
— Били сме разделени и преди и със сигурност ще бъдем отново, но поне съм тук за известно време, преди да поема обратно към Северна Тембрия.
Катариан кимна, но не каза нищо.
— Освен това — добави тя с раздразнение — Бодай го задържа с проучванията от зори до здрач, тъй че бездруго едва мога да го видя, когато съм тук. — Изражението ѝ издаваше смесица от раздразнение и безпокойство. — Чувствам, че нещата помежду ни се променят, но…
Катариан я докосна успокоително по рамото.
— Промените ще са такива, каквито вие двамата решите. Мога само да си представя колко трудни са тези разделяния за двама ви. Били сте заедно още от деца.
— „Трудни“ не е точната дума. — Хава се намръщи. — Тези негови проучвания, когато ме няма, са едно… — Сви рамене. — Но когато съм тук, са…
— Необходимост — прекъсна я Катариан. — Допускам, че ти е говорил за инцидента на кораба? Когато доплава тук първия път?
Тя въздъхна.
— Да. Даде ми ясно да разбера, че без обучение представлява опасност за всички нас, дори за самия себе си. Но не разбирам напълно.
— Бодай може да обясни надълго…
— Тягостно дълго. — Хава се засмя. — Много тягостно.
Катариан също се засмя.
— Да, но е задълбочен. До Хатушали магията беше сфера само за жени. Не мога да схвана идеята за тези сили. „Магията“, ако щеш, беше нещо чуждо за мен, докато не станах част от Огнената гвардия, тъй че разбирам съвсем малко. — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — От това, което ми е казано, мисля, че мъже със… способност? Сила? — са били… проводници, свързващи по някакъв начин с… „магия“. Но само жени са могли всъщност да боравят и използват тази сила. — Извърна поглед над пристанището. — Точно затова е толкова съдбовно важно, че тъкмо родословието на Огнегривите притежаваше тази сила. Тяхната магия идваше през мъжете, а омъжената дъщеря имаше деца без… — Той сви рамене. — Не знам как да го обясня.
— Хату обясни каквото можа. Той също не го разбира, а доколкото виждам, не съм сигурна дали и Бодай го разбира. — Хава си пое дъх и погледна Катариан в знак, че тази тема е приключена. — Сега ще се погрижа за укрепването на кораба, после почистване и ще изтръгна мъжа си от хватката на Бодай!
Катариан се засмя.
— Желая ти късмет.
Тя се намръщи.
