— Ще ги настаним и ще им намерим работа.
— Някои искат да си идат у дома — каза Хава.
— Ще говорим за това утре. Точно сега предполагам, че двамата бихте предпочели да останете насаме. — Махна с ръка да замълчат и добави: — Хату, ще продължим работата си утре сутринта.
— Ще дойда навреме — отвърна Хатушали.
— Но не прекалено рано — добави Хава натъртено.
Бодай вдигна ръце в жест на примирение.
— Нямам възражение.
Погледа ги, докато си отиваха, и огледа отново библиотеката, която бавно се превръщаше в това, за което бе предназначена — място за проучване и наука. Бодай въздъхна. Да, оправяше се, но имаше да се свърши още много.
Щом четата на Богартис прехвърли билото, брегът се открои пред очите им. Под тях лежеше пристанището на Торанда. Бяха пътували дотук от Маркенет. В далечината на югозапад можеше да види крайбрежната линия, извиваща се към залязващото слънце и чезнеща надалече. Отвъд градчето се простираше онова, което бе познато като Безкрайните дълбини. Явно не бяха безкрайни, помисли Деклан, след като някъде, на далечен бряг, живееха нападателите, които бяха убили жена му и приятелите му.
— Красиво е — каза Богартис.
Деклан кимна, усетил полъх на облекчение, за който бе сигурен, че и другите в четата споделят. Никой не беше знаел колко далекообхватно е било нападението на крайбрежието. Малкото съобщения, донесени от гълъби, бяха стигнали до барона точно преди четата на Богартис да потегли на тази мисия.
Порт Колос беше в димящи руини, както и по-големите градчета по крайбрежието, от него до малкия гарнизон на барон Дюмарш на север в сушата. Все още чакаха вест от конниците, пратени до по-далечните крайбрежни градчета.
Нападението, което беше убило семейството на барона, беше дошло от юг. Богартис и Деклан бяха видели касапницата, когато опиталите се да побегнат към Илкомен в паника се бяха върнали към Маркензас само за да ги връхлетят и избият нападателите.
Братът на барона, Балвен, беше подозирал, че южните пристанища, в Илкомен, също ще са в развалини, при което Торанда оставаше най-вероятното пристанище, което да осигури достатъчно голям кораб за мисията на Богартис.
Когато поеха надолу по склона към пристанищния град, Деклан видя няколко кораба, закотвени недалече от брега. Изпита облекчение, че Балвен се бе оказал прав в предположението си.
Скоро спряха на малко възвишение и вече можеха да видят градчето в повече подробности. Между корабите и пристанището сновяха баржи и лодки. Колкото повече се приближаваха, толкова по-явно ставаше, че корабите товарят, след като по-малките съдове се връщаха празни в града.
Когато стигнаха до портата, двама стражи наведоха предупредително пиките си, а трети закрачи към Богартис и Деклан и ги попита:
— По каква работа сте тук?
— Заповеди на барона — каза Богартис, бръкна в туниката си и извади пропуска с баронския печат и подписа на Балвен. После попита: — Само вие ли пазите града?
— Не, има още двайсет в града, но сме разпръснати, повечето наблюдават кейовете в случай че… знаете.
Богартис кимна.
— Ясно.
Деклан разбра. Тези тримата щяха да окажат съпротива, ако те бяха нападатели, но докато пристигнеше помощ, и тримата със сигурност щяха да са мъртви. А и другите двайсет едва ли щяха да оцелеят срещу четирийсет въоръжени конници, освен не ако успееха бързо да затворят портите.
Стражът им махна да минат и те влязоха в града.
Торанда бе съществувал достатъчно дълго, та жителите му да вдигнат защитна стена. Изпъваше се далече на юг, доколкото Деклан можеше да види, възвиваше леко на запад и се скриваше от поглед. Портата беше широка, тъй като обслужваше всички фургони, напускащи града с търговски стоки, както и земеделци, дървари, ловци и други местни хора, носещи стоката си в града за продан. Щом стигнаха до малък пазарен площад, Деклан погледна на юг и попита:
— Друга порта ли?
Богартис кимна.
— По-малка, но тук няма много търговия. Защо питаш?
— Просто исках да знам.
Обърнаха конете и поеха по широкия път, разделящ кейовете от града, и Богартис попита:
— Най-бързият изход ли?
Деклан кимна, после каза:
— И най-бързият вход.
Богартис се усмихна.
— Бързо схващаш. — После посочи. — Пътят от южната порта стига до всички рибарски селца покрай полуострова на няколко мили от носа. Има много кози пътеки и потоци, стичащи се от хълмовете, а те са обрасли с дървета. Южната страна на хълмовете, чак до границата на Илкомен, е почти гола. Само трънаци и няколко порутени рибарски селища. — Посочи на запад. — Ако някой дойде оттам, ще е по море според мен.
Деклан кимна. Откъм морето нямаше никаква защита и влизането право на кейовете щеше да се окаже много по-лесно от опита за дебаркиране някъде другаде и подхода по суша.
— Защо не са нападнали тук?
— Това всъщност е въпросът — каза Богартис. — Защо са спрели където са спрели и кога са спрели? — Поклати глава. — Можем само да предполагаме.
Както се очакваше, войниците на кейовете полагаха всички усилия да поддържат ред в трескавата дейност, докато повечето граждани товареха каквото можеха на корабите, за да побягнат от очакваното нападение.
