— И на двама ви — бързо добави той. — Но най-вече на Бодай.
Тя се изкикоти.
— Ще съм деликатна.
Разделиха се. Катариан се запъти към стаята си, за да се заеме със списъка с продоволствие, което им бе нужно, а Хава пое обратно към „Кралицата на бурите“ да се увери, че всичко е както трябва, преди да пусне екипажа в почивка.
Хату стоеше на върха на стълбата, на най-високата стъпенка, докато Бодай я държеше здраво. Хату се протегна колкото можеше по-високо, за да стигне до подвързания с кожа том на втория рафт над най-горния, и успя леко да го размърда с върховете на пръстите си.
— Тежък е — каза той, мъчеше се да диша спокойно и равномерно. От дете беше обучаван да пренебрегва височини и потенциално опасни падания, но тази стълба не беше най-здравата, на която се беше качвал, а подът долу беше каменен. Помисли си, че би трябвало да накара Бодай да намери по-висока, по-здрава стълба, ако искаха да стигнат до най-горния рафт.
— Можеш ли да го свалиш? — попита Бодай.
— Мисля, че да — отвърна Хатушали и избута тежкия том малко нагоре. Искаше да научи какво съдържа всяка книга, свитък, ръкопис, фолио или къс хартия с нахвърляни бележки, кой ги е написал и дали си заслужава да се проучат.
Бодай беше споменал, че макар да бил дошъл в Светилището преди години, всъщност имал бегла представа какво има в тази огромна библиотека — много от томовете бяха на езици, които не можеше дори да разпознае, още по-малко да разбере.
Поради възрастта и телосложението си той не се беше опитвал да стигне до книгите, разположени на двата най-горни рафта на главните етажерки, подредени по стените на няколкото стаи. Дори Хату беше сметнал това за предизвикателство, но беше намерил стълба и през последните няколко дни се беше заел със задачата да свали колкото може повече книги.
Вдиша дълбоко и се довери на Бодай, че ще държи здраво стълбата, докато се опитваше да се протегне колкото може повече. Избута леко и книгата малко се измести към него, но повече надясно. Бутна отново и книгата се измести, отново малко към него, но повече наляво. Редуването на тези бутания докара големия том почти в ръката му. Хату повтори движението, докато книгата вече надвисна достатъчно, за да усети, че се поклаща, и се приготви да я сграбчи.
— Хей, здрасти! — извика Хава от вратата.
Хату извърна рязко глава и усети как стълбата се люшна, след като Бодай също се сепна от неочаквания вик. Започна да се накланя назад и той разбра, че ще падне. Беше скачал от твърде много покриви, за да се поколебае. Скочи възможно по-далече от стълбата, претърколи се и се просна на пода с натъртено рамо.
Бодай наполовина отскочи, наполовина се хлъзна настрани, за да избегне и стълбата, и Хату да се срутят отгоре му, почти се катурна назад, но се задържа с протегната ръка, спипала най-близкия рафт.
Стълбата удари пода, а Хава се изсмя рязко на ефекта от поздрава си.
Хату ѝ хвърли учуден поглед, най-сетне осъзнал, че жена му се е върнала и е нарушила съсредоточаването му. Тъкмо бе започнал да се изправя, когато голямата книга, която се бе опитвал да вземе, започна да се хлъзга от лавицата.
— О, не! — викна Бодай като видя как тежкият том започна да пада.
Без да мисли, Хату се пресегна въпреки че това беше безсмислено — беше на пет-шест крачки от мястото, където щеше да падне книгата.
Изведнъж книгата спря да пада!
Хава и Бодай зяпнаха увисналия във въздуха том и очите им се ококориха от изумление. И двамата погледнаха Хату, коленичил на каменния под — дясната му ръка изпъната, с дланта нагоре, и леко трепереща все едно задържаше тежест. Неговите очи също бяха ококорени, а когато спусна ръката си, книгата също започна да се спуска. Когато опакото на дланта му опря на камъка, книгата бавно се смъкна един пръст надолу и всички чуха изтупването.
— Как го направи това? — промълви приглушено Хава.
Бодай пристъпи да огледа книгата, а Хату се надигна все едно коленичеше за молитва.
— Представа нямам.
И тримата бавно попиваха това, което току-що бяха видели. Най-сетне Хату се изправи, изтупа коленете си и каза:
— Е, значи се върна!
Усмихна се и тръгна към Хава, а тя се поколеба за миг, преди да пристъпи в прегръдката на мъжа си.
Отвърна му с бърза целувка и кратка, но силна прегръдка, след което каза:
— Значи, това правиш, докато аз съм в морето? Рееш книги във въздуха?
Той се засмя, но в смеха му имаше колкото веселие, толкова и загриженост.
— Не. Никога не бях правил нещо такова.
Бодай поклати глава.
— Добре поне, че не изгори библиотеката.
Хава изгледа мрачно стария учител на съпруга ѝ — изобщо не намираше тази забележка за смешна. Разговорът ѝ с Катариан само преди минути ѝ бе напомнил за риска, който Хату носеше както за себе си, така и за другите.
Бодай сви рамене и разпери ръце в признание, че шегата му е неуместна.
— Не е като това, което си мислиш, но понякога…
— Понякога има искри или малко пушек, — каза Хату, като се помъчи да го каже безгрижно.
Бодай реши да смени темата и попита Хава:
— Как беше пътуването?
— Пленихме един кораб и спасихме… Някъде петдесетина души. Може би повече.
Бодай кимна.
