Главатарят изгуби равновесие и падна в пясъка и Деклан се хвърли към него. Богартис остана да лежи неподвижно за миг, след което залази по гръб на лакти.
Главатарят се изправи, готов за атаката на Деклан. Лицето му бе озъбена маска на болка и ярост.
Лавина от емоции заля Деклан: гняв, омраза, страх, загуба. Виждаше как Богартис пълзи със сетни сили, за да се измъкне, и осъзна, че му трябва онази яснота, която бе познавал в битка. Отне му един скъпоценен миг, докато се съсредоточи и накара спокойствието да се върне. Битката мигновено се забави, шумът заглъхна и зрението му стана като на ястреб, ясно и съсредоточено.
Главатарят тръгна към него и стойката и движенията му подсказаха на Деклан точно къде е насочена атаката му. Знаеше как ще свърши това и усети повече спокойствие от когато и да било; всичко наоколо бе забавено и лесно да се предвиди.
Главатарят се приближи и още докато предусещаше атаката, Деклан успя да види повече подробности, отколкото допреди малко. Главатарят беше мъж в разцвета на силите си, някъде към трийсетте, може би малко повече, но белезите по лицето му издаваха, че е ветеран от много битки. Носът му беше малко крив от зле зараснало счупване и долната му челюст леко се издаде напред, щом атакува, очите му бяха толкова широко отворени, че се виждаше бялото.
Деклан отчасти бе изненадан от способността си да вижда така подробно, но потисна изумлението си, за да прецени всеки възможен изход от тази атака. Без де е осъзнал, че е стигнал до някакво решение, усети, че тялото му се задвижва без никаква съзнателна мисъл, сякаш някой по-висш ум го бе завладял, а самият той само наблюдава отстрани.
Направи една-единствена крачка към главатаря, после рязко спря и главатарят замахна натам, където щеше да е пристъпил Деклан при следващата си крачка. Намерило само въздух, острието изсвистя покрай Деклан — и той отново пристъпи напред.
Както беше предвидил, миг по-късно последва убийствен обратен замах, но Деклан пое удара с меча си и след като нападателят отскочи и вдигна оръжието за нов удар, се извъртя в пълен кръг и се върна на същата позиция с изпънат напред меч.
Беше очаквал противникът му да се открие, но това, което не бе очаквал, бе, че собственият му удар ще пропусне ръката и рамото на главатаря с два пръста. Вместо това го порази отстрани в шията, преряза плътта, пресече с лекота мускул и кост — и го обезглави.
Кръвта бликна на фонтан от прерязания врат, докато тялото на главатаря сякаш продължи удара, преди да рухне на пясъка, а главата да тупне в краката на Деклан.
Връхлетя го странна смесица от чувства. Неочакваната гореща ярост бе някак сдържана в онова забавено, хладно усещане, познато му отпреди по време на бой.
Той изрева победоносно, сграбчи главата на врага и я вдигна високо.
Като вълна, плъзнала в езеро от хвърлен камък, осъзнаването на този триумф се понесе през полето на битката и нападателите започнаха да се отдръпват, видели главата на водача си вдигната високо като трофей, както беше предрекъл Бенруф.
— Оставете ги! — извика Деклан. Бойците му спряха и докато разстоянието между противниците нарастваше, нападателите, които можеха, се обърнаха и побягнаха към градската порта. — Вземете конете!
Някои от мъжете просто паднаха по гръб, изтощени и за да си поемат дъх, но други се подчиниха на заповедта му и забързаха да хванат конете.
Деклан бързо огледа полесражението и видя, че повечето от четата са мъртви или тежко ранени. Само двайсетина мъже бяха останали боеспособни. Обърна се към падналия Богартис, притича и коленичи до него.
Кожената броня на Богартис беше прогизнала от кръв. Мъжът, когото Деклан току-що бе убил, я беше посякъл толкова надълбоко, че бе нанесъл смъртоносен удар. Кръв се стичаше от устата на капитана и Деклан разбра, че на стария наемник му остават само няколко мига живот.
Богартис вдигна лявата си ръка, хвана го над лакътя и го дръпна немощно към себе си. Деклан се наведе и едва чу гласа му.
— Спаси… колкото… мож… — Изпъшка, после ръката му се отпусна, главата падна назад и празните му очи се взряха в небето.
Деклан го гледаше. Този човек го беше научил на много неща, почти все едно му беше баща, но макар да се възхищаваше на знанията и опита му, Деклан не изпитваше нито скръб, нито жалост.
Сиксто се приближи, видя, че Богартис е издъхнал, наведе се и затвори очите му, а след това се обърна към Деклан. Понечи да каже нещо, но изражението на Деклан, цялото скръб и жал, го спря. Все пак успя да попита:
— Сега… какво…?
— Последната му заповед бе да спася колкото може повече от хората ни — отвърна Деклан.
Двамата се изправиха. Деклан видя, че някои от мъжете водят коне, а насядалите да отдъхнат бяха станали и чакаха заповеди.
От своите разпозна Тоомбс, Сиксто, един по-млад боец, приет наскоро на служба — казваше се Били Джей и беше от Илкомен — и други също. Останалите бяха хора на Бенруф.
