— Кое му е смешното пак?
— Щеше да е приказка за разправяне — да стигна чак дотук през пустинята само за да се удавя.
Бенруф се усмихна.
— Пий бавно, приятел.
Деклан кимна, обърна се и отново отпи, този път без да вдишва. Скоро се почувства толкова съживен, че спря да пие, надигна се и се огледа.
Езерцето се захранваше от малък поток, идващ от тесен процеп в южната страна на клисурата. Деклан прецени, че са на около двайсет стъпки от отсрещната му страна, където видя вода, процеждаща се в ручей, който продължаваше надолу в гората.
— Бенруф?
— Да?
— Откъде знаеш за това място?
— Приказки, истории. — Наемникът от Зиндарос сви рамене. — Легендата, ако наистина е легенда, е, че дълбоко в Раната на Гарн се простира зелен свят, пълен със загадки и съкровища.
Един от мъжете рече:
— Ще се задоволя и с тази вода.
Друг подхвърли:
— И храна, ако има.
— Птици — каза Деклан. — Може би водни птици, там долу.
Посочи зеления балдахин от дървесни корони, проснал се пред очите им и изпълнил каньона докъдето можеха да видят.
— Това езерце не осигурява достатъчно вода долу, за да расте всичко онова. — Стана, но не видя много повече, отколкото докато седеше. — Трябва да има други водоизточници, а щом има птици, може би има и животни. — Огледа спътниците си. Всички изглеждаха донякъде съживени.
Няколко от тях все още носеха лъкове и колчани.
— Може би нещо, което можем да уловим. — Погледна нагоре към небето. — Тази сянка скоро ще изчезне. Може да сме по-добре с тази вода, но отново ще стане горещо, щом слънцето прехвърли ръба. Да слезем под дърветата и да видим колко сянка предлагат.
— Напълнете меховете и манерките — каза Бенруф. — Деклан може и да е прав за повечето вода, но може да е на мили оттук. Това е част от Раната на Гарн и казват, че прорязва през повечето от Южна Тембрия.
Мъжете се подчиниха и след като напълниха всичко, поеха надолу в гората. Деклан знаеше, че всички се чувстват облекчени, но също тъй знаеше, че съвсем не са в безопасност. Жегна го мрачен, ироничен хумор. С тази война, която ги бе връхлетяла, щяха ли да са в безопасност където и да било?
Сви рамене и се овладя, за да се съсредоточи върху непосредствените неща. Каквото и да го тласкаше — загуба, жажда за мъст или надежда за оцеляване — знаеше една основна истина. Нищо не съществуваше отвъд живота. Смъртта слагаше край на всичко. Ако искаше да отмъсти на онези, които му бяха отнели Гвен, трябваше да остане жив.
Хатушали изръмжа раздразнено. Бодай въздъхна тежко, разочарован също като Хату.
— Нищо ли? — попита той и стана от масата, която деляха.
— Не — отвърна младият мъж и избута голямата книга встрани, сякаш няколкото пръста разстояние щяха да облекчат нетърпението му. — Идва и си отива както му хрумне, изглежда.
— Както знаеш — заговори Бодай, — на младини бях педагог, но за този предмет не знам нищо, това използване на силата ти.
— Магията — каза Хату със сарказъм. — Тази сила, за която никога не съм молил — добави с горчивина.
Бодай вдигна примирено ръце.
— Знам. Знам. Никой от нас не го питат дали искаме родителите си.
Лицето на Хатушали се отпусна за миг, после той се засмя.
— Научил си настроенията ми почти толкова добре, колкото Хава. — Поклати глава. — Трябваше да ме видиш когато бях малък.
— Видях те — отвърна Бодай. — Веднага щом те познах кой си, започнах да те следя. Дори когато не беше в екипа ми.
— Значи помниш избухванията ми?
— Бяха геройски — каза Бодай. — Дори легендарни. Всеки наставник знаеше, че ставаш гневен като буря, ако не намериш отговор на всеки въпрос.
— Биеха ме почти толкова често, колкото Донти заради лудориите му.
— Никой не е бит толкова често, колкото Донти — поправи го с тъжен смях Бодай.
— Вярно. — Хату също стана и се отдалечи от масата към най-близката лавица. Само погледна за миг и рече: — Понякога разбирам всяка дума, щом я погледна, все едно е написана на родния ми език. Друг път не виждам нищо, освен загадъчни знаци, дори и да е книга, която съм проучвал предишния ден. Споменът за това, което съм прочел, избледнява, докато престана да имам представа какво съм прочел едва преди няколко дни.
Бодай кимна.
— Мисля, че да разполагаме с някой, който да записва какво четеш, би могло да е следващата стъпка.
Вдигна заострено гъше перо и го постави до една мастилница и тежка купчина хартия.
— Ако знаех кога бих могъл… — Хату сви рамене и остави изречението недовършено.
Бодай знаеше също толкова добре, колкото и Хату, че това идване и заминаване на определени магически способности изглежда произволно. И двамата бяха приели, че овладяването на пламъците, което Хату бе постигнал по море, беше тласнато от страх и гняв при нападението на пиратите азанти. Оттогава не беше показал никаква способност да запали и една клечка, камо ли да изгори кораб до ватерлинията.
— Ето какво знаем… — почна Бодай.
Хату го прекъсна.
