— За последното, качих се на борда, когато онази жена Хава спря да зареди вода и храна в Елсобас. Беше спасила още хора и беше почти привършила и двете. В екипажа ѝ се бяха събрали достатъчно непознати, тъй че беше лесно да се кача на борда. И също така лесно беше да се измъкна с новодошлите до Светилището. Колкото защо съм тук, тук съм, за да помогна.
— Да помогнеш с какво?
— С момчето Хатушали, разбира се. Той е прокълнат.
Бодай кимна замислено.
— Проклятието на Огнегривите. Да, ужасни неща ще сполетят всеки, който му навреди.
— Като гледам колко хора се стараят да го намерят и убият, това проклятие не се е разчуло много, боя се. Не, изразих се преувеличено. Имах предвид, че е прокълнат с дарба, която не иска. Чух го да казва, че притежава сили, които не са обуздани с обучение и са опасни. — Посочи Бодай с пръст. — Ти се опитваш да му помогнеш, но се трудиш напразно.
— Не знам какво правя — съгласи се Бодай.
— Точно затова съм тук.
— Ще го учиш за магията ли?
— Богове, не — последва отговорът. — Двамата с него рано или късно ще се срещнем, но не скоро. Това е за доброто на всички. Не, ще ти помогна да направиш това, което правиш най-добре — да обучаваш.
Бодай се отпусна.
— Което правя най-добре… Странникът, за когото споменах, ми каза, когато бях много млад, че учителството би било това, което правя най-добре. Готвех се да стана лечител, когато той промени живота ми. — Помисли дълго над това, след което попита: — И как предлагаш да правя това?
— Дълги дни занапред, приятелю — отвърна русокосият младеж. — След вечеря двамата ще се срещнем и ще ти дам указания за следващия ден. Някои неща ще тръгнат лесно, но за повечето ще отнеме време, тъй че ще се виждаме много в предвидимото бъдеще.
— Защо? И защо трябва да се доверя на някой, който… току-що се появи? — Бодай посочи полуизядения портокал, който бе оставил на масата пред себе си. — Появяваш се със знание, което би трябвало да е извън разбирането ти, и очакваш от мен доверие?
— А ако ти кажа причината за неговата неспособност да чете текстове, които е могъл да прочете само преди няколко дни?
— Това би било просветляващо — отвърна Бодай.
— Чух историята с него, как е подпалил кораб в морето, от екипажа на Хава, и след това наблюдавах малко как се бори с четенето, след като преди това думите са му идвали без усилие. В тези действия има едно общо нещо.
— Кое е то? — Бодай се наведе напред в стола си, любопитството му се беше изострило.
— Магията подейства, когато той не мислеше. Просто действаше.
— Нима? — възкликна Бодай.
— Според всички описания той е спасил екипаж от нападателите азанти и само като погледнал една книга на пода, могъл е да я разбере.
— Значи, полага твърде голямо усилие?
— Не е нужно изобщо. Трябва просто да се научи как да го прави, без да се опитва.
— И как човек постига този странен резултат без усилие?
— С време и практика.
— Много ме заинтригува — каза Бодай. — Какво ти е името?
Мъжът помълча, кривнал леко глава, сякаш се вслушваше или се опитваше да си спомни нещо, после се засмя и рече:
— Не съм сигурен. Имал съм… доста.
— Не мога да те наричам Непознатия.
Младият мъж се отпусна в стола.
— Имената са странно нещо. — Помълча малко замислен. После каза ведро: — Наричай ме Натан.
Бодай забеляза някаква дървена тръба, стърчаща от торбата на странника.
— Музикант ли си?
— Явно — последва отговорът. Младежът бръкна и извади дървена флейта. Изсвири няколко ноти, весела мелодия, после спря и прибра флейтата в торбата.
— Буре — каза Бодай. — Нея бях чувал, откакто за последен път посетих Итра. Едно трио, на централния пазар… — За миг се замисли за всичко, което бе изгубено с унищожаването на Итракия.
— Може би точно там я чух.
Бодай се канеше да възрази, предвид явната младост на госта, но реши, че е чул достатъчно, за да приеме, че този младеж навярно е много по-стар, отколкото изглежда. Говореха си за магия в края на краищата и в този момент Бодай осъзна, че да е отворен за всякаква възможност е най-добрият му избор.
— Е, откъде започваме, Натан?
— Толкова много неща, толкова много места за започване. — Скръсти ръце и замълча, отново някак потънал в размисъл. Когато Бодай понечи да повтори въпроса, Натан попита:
— Какво знаеш за звездите?
Бодай се сепна.
— Звездите ли? Какво по-точно?
— Точно това попитах: какво знаеш?
— Те са точици светлина в нощното небе и ако знаеш техните фигури, можеш да направляваш кораб или да прехвърляш открити равнини, като си намираш пътя по тях.
— Добре — каза Натан. — Нищо не знаеш. Да започнем оттук.
