Деклан се беше примирил с реалността на това, че вече предвожда тази обща чета наемници. Все още мислеше за нея като за четата на Богартис, но съзнаваше, че това е негов дълг, поне докато намереха безопасен път към дома… Изпита внезапна силна болка при мисълта, че „домът“ можеше да е навсякъде. След унищожаването на Онкон и Хълма на Беран нямаше никакво място, където да отиде „у дома“, а нямаше никакво желание да се привърже към друго. Все пак да опази тези хора живи беше задачата му и той щеше да направи всичко възможно, за да я изпълни. Тъй че чувството му за бездомност щеше да се остави настрана. Щеше да ги отведе обратно в Маркенет, ако бе възможно, и след това щеше да изостави войнишката служба, да се върне към ковашкия занаят и да кове оръжия с Едвалт, дори и да се върнеше без скъпоценния пясък. Оръжията, които щеше да направи, можеше и да не са от кралска стомана, но щяха да са най-добрите, които можеше да изкове.
Наемниците бяха опитни в събирането на продоволствие и когато нападнеха селище, можеха да намират скрити ценности дори и в хитроумни скривалища. Домашни животни, складирана храна, скрити мазета: всички те бяха нещо познато за наемните мечове. Това, от което сега се нуждаеше Деклан, бяха ловци, трапери и рибари. С риболов той можеше да се оправя, но останалото?
— Да има тук опитен ловец? На водни птици? Трапер?
Огледа лицата на останалите мъже от четата на Богартис: братята Сойер Джак и Мик, Тоомбс, Били Джей и Сиксто. Джакомо беше пил прекалено от езерцето — заспа и през нощта умря.
От групата на Бенруф оставаха шестима, имената на някои от които все още не знаеше, но до края на това пътуване щеше да се постарае да ги научи. Един от мъжете на Бенруф, стрелец, вдигна лъка си и рече:
— Аз съм добър ловец. Но досега не съм видял никаква следа от големи животни. Малки признаци — да, може би маймуни по дърветата, но нищо, което може да изхрани… — Озърна се и преброи. — Единайсет души.
— Името ти?
— Себастиян — каза стрелецът.
— Още някой да проследява и да чете следи? — попита Деклан. Някои промърмориха „не“, други поклатиха глави.
— Себастиян, поеми челото.
Стрелецът преметна лъка си и застана до Деклан.
— Може да не сме първите хора, намерили това място, тъй че ще трябва да сме бдителни. Себастиян ще отваря път или ще ни намери пътека на дивеч и продължаваме да търсим, докато намерим храна, или умираме от глад. Но поне никой няма да умре от жажда.
Мъжете приеха заповедта му и започнаха да се подреждат в колона.
— Стойте нащрек и вървете тихо.
Бяха едва на западния край на големия каньон и той се уширяваше, докато се спускаха.
— Гледайте внимателно за плод, едър или дребен — каза Деклан. Знаеше, че мъжете нямат нужда от повече подкана от ръмженето на стомасите им.
Докато се придвижваха бавно надолу по склона на тесния каньон, Деклан каза на Бенруф:
— Живях живота си на края на океана, съвсем малко прекарах в едно хълмисто градче. Нищо не знам за места като това.
— Никога през живота си не съм виждал място като това — отвърна Бенруф.
Себастиян подхвърли през рамо:
— Това тук изобщо не прилича на гората у дома.
След един час бавно спускане през камънаци, които затрудняваха прехода, стигнаха до малка поляна и Себастиян клекна и каза приглушено:
— Следа от дивеч.
— Какъв?
— Трудно е да се прецени. Може би лисица или невестулка. — Изправи се и погледна Деклан и Бенруф. — Но ако тук има хищници, значи има и плячка за тях, а каквото ядат те, можем да го ядем и ние.
Някакъв мъж зад Деклан подхвърли:
— По дяволите, точно сега бих изял лисицата или невестулката.
Шегата повдигна духа им. Вече всички знаеха, че е възможно да оцелеят. Имаха пълни мехове с вода и признаци, че в гората има дивеч.
— От сега нататък искам тишина — каза Деклан. — Дори и да сме единствените хора тук, шумът ще подплаши дивеча.
Себастиян тръгна надолу по склона, а Деклан му остави няколко стъпки преднина и го последва. Бенруф също остави интервал за Деклан и пое след него. Вече щяха да спазват дисциплина по дирята и да се подчиняват. Вече бяха четата на Деклан.
Когато леко пийналият Хату се върна в просторната библиотека, първите наставления на Бодай от Натан бяха рязко прекъснати, Бодай имаше зад гърба си десетилетия шпионство и наблюдение на занаята на квели наскости и бе готов да се закълне, че никога не бе виждал някой да изчезне толкова внезапно като Натан.
Бяха говорили около час и дали беше амулет, талисман или заклинание някакво, но Бодай вече вярваше на непознатия все едно че бяха приятели от рождение, и разбираше колко още има да научи, въпреки старостта си. За по-малко от час Натан беше отворил очите му за една вселена, каквато Бодай нямаше да е могъл дори да си въобрази. Но урокът остана недовършен, а и той нямаше представа как това ще се приложи към Хатушали.
Бодай се надигна.
— Май старостта взе да ме надвива. Знам, че казах да се върнеш, но честно казано съм уморен и имам нужда от малко сън. — Изгледа Хату от глава до пети и добави: — А и ти също, явно.
