— Аз съм първият мъж, способен да използва магия, въпреки че не знам какво правя. Жените използват мъжете като… съсъди за магия? Сабела и другите жени също нямат никаква представа, а използват силите си… — Махна безцелно с ръка. — Нищо не знаем.
Бодай сви рамене.
— Как са нещата между теб и Хава?
Тази внезапна промяна на темата изненада Хатушали и това ясно пролича на лицето му.
— Чудесно. Защо?
— Помислих, че може би нещо не е наред и може да си разсеян.
— Защо нещо да не е наред?
Бодай разпери ръце и рече:
— Ако нещо не е наред между теб и жена ти, това би било сериозно разсейване.
Хату помисли малко над въпроса и отвърна:
— Мисля, че всичко е наред.
Бодай го подкани с ръка да се върне на масата, дръпна стола си и седна. След като и Хату седна, му каза:
— Ти откри тази… способност да четеш езици, които никога не си виждал, в нощта след като тя се върна. И докато тя беше тук това… избледня, нали?
— Да.
— Просто търсех някаква причина защо си загубил способността. Ако нещата с Хава са както са били първата нощ, тогава въпросът ми е без стойност.
Хату се отпусна на стола си.
— Аз съм… — Сви рамене. — Определени неща са наред.
Бодай кимна. Огледа се и рече:
— Трябва ни малко светлина. Това значи, че слънцето е ниско и вероятно огладняваш.
Хатушали кимна.
— Бих хапнал.
— Върви. Трапезарията би трябвало да сервира, а там ще има други млади хора. Пий ейл, поприказвай, отпусни се. Напоследък работиш неуморно, всеки ден. Трябва да се отпуснеш, да оставиш ума си да отдъхне.
Хату стана и с махване с ръка посочи стотиците книги наблизо — и още повече по-натам.
— Как мога да се отпусна с всичко това, което чака?
— Ще намерим начин — отвърна Бодай. — Сега върви.
— А ти?
— Аз ще поостана малко. Ако искаш да се върнеш, след като се нахраниш, ще съм тук. Ако се държиш като за възрастта си и се напиеш с няколко приятели, ще се видим тук утре сутринта.
Хату кимна, обърна се и излезе.
Бодай поседя неподвижно, докато се увери, че Хату няма да може да чуе, и каза:
— Още ли ще се криеш?
От другата страна на помещението, иззад един дълъг шкаф, от сенките се появи висок младеж.
— Мислех, че добре се справям с криенето.
Беше някъде на годините на Хатушали. Имаше широки рамене и тесен кръст. Косата му беше мръсно русолява и късо подстригана над ушите, като при някои бойци, предпочитащи да носят цели шлемове.
Имаше дружелюбна открита усмивка и Бодай помисли, че сините му очи почти искрят — трик на светлината навярно. Имаше четвъртита челюст и Бодай изпита странното чувство за нещо познато, въпреки че никога преди не го беше виждал. И все пак в лицето и в държането му имаше нещо много приветливо, сякаш беше приятел, и това предизвика у Бодай известно недоволство. Твърде многото години служба като най-важния шпионин в историята на Огнената гвардия го бяха накарали да не се доверява на такива импулси. Беглите му знания за магията включваха и възможността да бъде подведен.
Момъкът носеше широка риза с дълги ръкави с отворена яка и торбести зелени панталони. От скърцането на кожа по камъка Бодай предположи, че носи ботуши, скрити от дългите панталони. На колана си носеше кама и имаше пътна торба, преметната през едното му рамо.
— Ако искаш да останеш скрит — каза Бодай, — съветвам те да се въздържаш да мляскаш. Точно този вид портокал е с много остър аромат. Можах да го помириша чак оттук.
— Огладнях — каза младежът. — Искаш ли?
— Да, моля. — Бодай се смрази. Този разговор му навя отдавна забравени спомени: как още когато много млад беше срещнал един странник, който промени живота му.
Младежът смъкна пътната торба от рамото си, бръкна вътре, извади един портокал и го подхвърли на Бодай.
Вместо да отхапе, Бодай го огледа внимателно.
— Не съм виждал точно от този плод от… трийсет години?
— Нима? — попита непознатият. Дръпна стола на Хату от масата и седна на него.
— Този сорт не се намира наоколо.
Младият мъж се отпусна на стола.
— Портокалите за мен общо взето са едни и същи. Май си спомням за едни големи някога, с тъмна плът, почти червена. Много бяха вкусни.
— Тях не съм виждал — каза Бодай. — Този откъде го взе?
— От същото място, откъдето взех предишния — последва неуслужливият отговор.
— Мъжът, който ми даде онзи, преди години, беше чужденец, от много далече.
— Това ни е общото. Или може би съм същият странник.
— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си бил тъдява преди трийсет години, още по-малко да разправяш чудни истории за далечни светове. Също тъй си малко по-висок, а и той не беше рус и със светла кожа.
Младият мъж извади друг портокал от торбата си и започна да го бели.
— Външността може да лъже. Определено съм по-стар, отколкото изглеждам. — Челото му се намръщи. — По-стар съм, отколкото помня, тъй че може би онзи
— Какво те води тук… и между другото, как стигна тук, ако не си дошъл на някой от корабите ни?
