Все пак с това място тук се свързваше нещо, което се усилваше в нея, макар и за толкова кратко време, може би като с Хълма на Беран. Там двамата с Хату бяха живели в относителна безопасност. Или поне до ужаса на нападението, унищожило градчето.
Раздялата със съпруга ѝ ѝ беше дала да разбере, че преструвката ѝ, че е негова съпруга, се е развила в чувството, че е негова съпруга. Въпреки че никога нямаше да приеме заповеди от него така, както бе виждала в пътуванията си да правят много жени, отстъпващи пред мъжете си. Най-малкото се чувстваше по-близо до него от който и да е мъж, когото бе познавала, и поради това намираше секса с него за много по-удовлетворителен. Беше лягала с няколко момчета, мъже и няколко жени по време на обучението си. Много от това беше приятно, дори забавно понякога, а в най-лошия случай се бе научила как да изтърпи всичко, от неопитност до насилие в случай че сексът се окаже нужен като част от мисията ѝ.
С Хату беше различно. Не бе успяла напълно да разбере какво означава това. Просто беше по-добре, отколкото с други мъже, но каквато и да бе причината, смяташе да го вкара в леглото им веднага щом се изкъпе.
Катариан стоеше на кея и махаше за поздрав. Хава се усмихна, докато нареждаше да привържат кораба, и се обърна към първия си помощник Сабиен.
— Свали първо пътниците. След това почистете и разпусни мъжете. Да занесат буретата ейл в общата трапезария и да отворят едно. Заслужили са си го.
— Да, капитане — отвърна бившият зидар.
Хава го изгледа в гръб, щом той тръгна по палубата. Потисна смеха си. Сабиен рядко ревеше заповеди, предпочиташе да ги предаде с приглушен тон. Повишаваше глас само при бурно време или когато викаше на екипажа горе. Тази предпазливост вероятно произтичаше от първото им измъкване от плен и тя не възнамеряваше да променя навика му. Сабиен бе израснал в толкова стабилен помощник-капитан, колкото бе могла да се надява. Беше се издигнал до първи помощник, след като бе дала на предишния си помощник-капитан, Джордж, командването на втория боен кораб, който бяха завзели, докато бе закотвен на път за дома. Казваше се „Корсарят на залеза“ и беше по-стар от „Кралицата на бурите“ и по-бавен. Очакваше Джордж да се прибере в пристанището по залез-слънце.
Напусна квартердека и слезе на кея, където чакаше Катариан. Той вече не се прикриваше като просещ монах от Ордена на Татан Предтечата, тъй че беше престанал да бръсне главата си и сега изглеждаше малко по-стар с видимо побеляващата си кафява коса.
Отначало тя се бе разгневила заради участието му в отвличането на съпруга ѝ от градчето Хълма на Беран, но след многото бежанци, на които се бе натъквала от нашествието на западния бряг на Северна Тембрия, накрая бе разбрала, че отвличането като нищо може да е спасило живота на Хатушали. Започнала беше дори да цени хладния остър ум на Катариан.
— Успешно пътуване, разбирам — каза той с усмивка.
— Много. Онези… Е, трудно можем да ги наречем земни ориентири, нали? Морски знаци? Все едно, право през Булото, после онези промени в цвета на водата се проследяват съвсем лесно, след като си плавал през тях и знаеш какво да търсиш.
— Було ли? — попита Катариан.
— Булото мъгла около този остров.
Той се усмихна.
— Не беше имало име досега. Харесва ми.
Тя се вгледа в изражението му, след което каза:
— Беше притеснен, нали?
Той понечи да свие рамене, но се сдържа до леко кимване и открито болезнено изражение.
— Много. Е, това бе първото ти пътуване без мен. — Погледна над рамото ѝ. — Къде е Джордж?
Тя се засмя звънко, с неприкрито задоволство.
— Води кораба, който пленихме.
— Още един ли? — попита той и погледна двата, закотвени близо до брега. — Още плячка?
— Още азанти — отвърна тя.
— Друг боен кораб? — Очите му се разшириха.
— „Корсарят на залеза“ — каза тя. — Чувал ли си за него?
— Виждал съм го пристанал в островите преди няколко години. — Погледна „Кралицата на бурите“, оценявайки, че изглежда точно както на заминаване. — Как успя без…? — Махна с ръка към непострадалия кораб.
— Щурмувахме го през нощта. Явно не всички бяха чули за завземането на „Кралицата“, тъй че го връхлетяхме преди да разберат, че не сме от техните.
Катариан погледна след отдалечаващите се освободени пленници и каза:
— Храната скоро ще започне да става проблем.
— Можем да вземем „Корсаря“, да ескортираме един от товарните и да отделим няколко дни за доставяне на храна. — Тя се огледа. — Ако искаме да приведем това място в прилична форма, ще ни трябват повече хора, а тогава ще трябва да започнем да мислим за по-трайни решения.
— Има стари чифлици на северната страна на острова. Земята не е обработвана… и аз не знам откога.
— Бодай вероятно знае — подхвърли Хава.
Катариан се усмихна и кимна.
— Вярно. Но съм сигурен, че са обрасли с бурени, а не знам дали имаме някакви земеделски сечива…
