Изруга и едва успя да не настъпи нещо, което му заприлича на една от имперските дъщери, която смучеше палец и зяпаше суматохата наоколо с ококорените си очички. Детето си го спомни като човека, който я беше забавлявал с приказки за чудовища, и извика името му.
Някои сутрини, заключи Хокану, Боговете на хитрините си нарочват някой човек и никакъв акт на умилостивяване не може да го отърве — един лош миг води до следващия без пощада. Щеше да му се наложи да плати огромен бакшиш, за да компенсира уязвената чест на имперския хадонра, да не говорим за убийствената цена, която можеха да му наложат за нараненото достойнство на саганджана. Стисна зъби и продължи да тича към коридора, който водеше към покоите на съпругата му.
Пред пищно изваяния параван към женските покои срещна Миса, личната слугиня на Мара, и неспособен да сдържи тревогата си, попита задъхано:
— Как е тя?
Слугинята му отвърна с лъчезарна усмивка.
— О, милорд! Ще се гордеете. Детето е прекрасно!
— Разбира се, че ще е прекрасно — отвърна Хокану, оглупял от облекчение. — Нали е мое и на Мара!
Подмина Миса и нахлу в стая, изпълнена със слънчева светлина и лек ветрец, и с нежната песен на фонтан в градините отвън. Хлъзна се по лъснатия с восък под и спря пред жената, за която толкова копнееше.
Мара седеше на извезани възглавнички, тънкото й отново тяло бе загърнато в широка снежнобяла роба. Косата й беше развързана, главата й наведена и усмивка на възторг изви устните й, щом вдигна лицето си и видя, че е дошъл съпругът й. И да, държеше увито в бяло вързопче, с тъмни очи като нейните и устни като розова пъпчица, и с панделките в синьото на Шинцаваи: собственият му кръвен наследник от жената, която обичаше.
— Милорд — каза усмихнато Мара. — Добре си дошъл. Позволи ми да ти представя твоето дете. Бих желала да я нарека Касума, на твоя брат.
Хокану замръзна.
— Касума? — каза по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Но това е момичешко… — Залитна и спря, едва сега осъзнал какво чува. — Момиче?
Мара кимна, очите й светеха от щастие.
— Ето. — Вдигна малкото вързопче и то изгука доволно. — Вземи я и нека види баща си.
Стъписан, той зяпна бебенцето.
— Дъщеря?
Думите не идваха. Можеше само да стои онемял и потресен, обзет от гняв, че боговете са толкова жестоки, че на Мара бе позволено само едно дете и че той е лишен от сина, който му трябваше, за да продължи величието на дома му.
Усмивката на Мара замръзна, Хокану все така не посягаше да вземе новороденото.
— Какво не е наред? — попита Мара и в гласа и се прокрадна отчаяние. Все още беше уморена от раждането и неспособна напълно да се владее. — Не е грозна! След няколко дни лицето й няма да е толкова червено и набръчкано.
Безпомощен и наранен от усилващата се тревога на жена му, а и от възела на гняв в душата си затова, че съдбата е така несправедлива, Хокану поклати глава.
— Не е грозна, любима. Виждал съм новородени и преди.
Все още протегнала бебето към баща му, Мара се вцепени. После избухна, ядосана от Отчуждението на съпруга си:
— Недоволен ли си тогава от нея?
— О, богове — викна Хокану, ядосан на себе си от липсата на всякакъв такт, но и неспособен да прикрие разочарованието си. — Тя е прекрасна, Мара, но ми се искаше да е син! Толкова ужасно се нуждая от наследник!
Очите на Мара блеснаха от болка, която бавно преля в гняв. Тя сгуши до гърдите си малката Касума и попита хладно:
— Намекваш, че жена не може да облече мантията на Велик дом и да възвеличи името на предците си? Смяташ ли, че домът Акома можеше да бъде доведен до по-велика слава от мъж? Как смееш, Хокану! Как смееш да допускаш, че нашата дъщеря ще постигне по-малко от това, което постигнах аз! Не е уродлива и ще порасне умна! Ще има нашето напътствие в отрастването си! Ще въплъти честта на Шинцаваи и не е нужно да е горделиво момче, за да намери пътя си към величието, което й е предопределено!
Хокану вдигна ръце. Седна тежко на една възглавница, объркан, уморен и сломен от разочарование, което не можеше да изрази. Искаше онова, което бе изгубил в Аяки и Джъстин: приятелството в усилието да покаже на едно момче пътя на воина и проницателността и хитростта на Владетеля. Нужна му беше сърдечната връзка, която бе изгубил със своя брат, отишъл си на варварския свят. И мъжката обич, която бе изпитвал към своя баща, заминал в залите на Туракаму. Никога вече не можеше да си върне тези връзки към семейството, но беше копнял да ги предаде наследени след него на син.
— Не разбираш — каза той тихо.
— Какво не разбирам!? — извика Мара. Беше на ръба да заплаче. — Това е дъщеря ти, от моето тяло! Какво повече ти трябва?
— Мара, моля те. Не исках да кажа това. Разбира се, че обичам Касума. — Реагира на болката зад гнева на жена си и посегна да я утеши.
— Не ме пипай! — избухна Мара и се отдръпна. — Вземи дъщеря си и я прегърни.
