Послушниците нагазиха храбро сред тлеещите въглени, за да стигнат до средата на купчината. С помощта на четвъртито парче твърда кожа един от тях издърпа изкривения меч на Аяки и бързо го подаде на друг, който загърна нажежения метал в мокри кърпи, за да се охлади. Вдигна се пара и се смеси с пушека. Мара изтърпя с вял поглед, докато жрецът на Туракаму с изящно украсена лопатка напълни с пепел чакащата отстрани урна. Повече дърво, отколкото момче, останките щяха да се превърнат в символично погребение на тялото в свещената полянка на предците му. Цураните вярваха, че докато истинската душа пътува към залите на Червения бог, малка част от духа, сянката, остава с предците му в камъка натами на дома. Така същината на детето щеше да се върне в живот, докато онова, което го правеше Акома, щеше да остане да бди над фамилията си.
Двама послушници застанаха пред нея. Единият й поднесе меча и Мара го докосна. След това Хокану пое изкривения къс метал, докато другият послушник предаде урната. Мара взе пепелта на сина си в разтрепераните си ръце. Очите й обаче не погледнаха това, което държеше, а останаха впити в пепелта от кладата.
Барабаните загърмяха и процесията бавно пое към полянката за съзерцание на Акома. Мара не усещаше нищо, освен каменния хлад на урната в ръцете си, стоплена отдолу от горещата още пепел. Местеше вяло едно стъпало пред друго и едва забеляза, когато стигна до порталните пилони, бележещи входа на свещената поляна.
Слугите и Хокану спряха почтително. Единственият не от кръвта на Акома, комуто бе разрешено да минава през арката и да върви по каменната пътечка навътре, беше градинарят, чийто живот бе посветен на това да поддържа поляната. Тук дори съпругът й, който беше Шинцаваи, не можеше да влезе под страх от болезнена смърт. Да се позволи достъп на чужд човек означаваше да се оскърбят сенките на предците на Акома и да се нанесе траен смут на мира, царящ в натамито.
Мара се отдръпна от прегръдката на Хокану и без да слуша мърморенето на гледащите ги благородници, съжалително или злобно, се отдалечи от погледите им зад живите плетове. Веднъж, в старото имение на Акома, бе изпълнила ужасната задача да посвети сенките на близки на фамилното натами.
Големината на градината я обърка и тя спря стъписана, притиснала урната до гърдите си. Това не беше познатата полянка от детството й, където бе ходила като малко момиченце, за да говори на сянката на майка си. Не беше познатата пътечка, където на косъм бе избегнала смъртта от ръката на убиец тонг, докато оплакваше баща си и брат си. Това място беше чуждо, огромно, широк парк, из който лъкатушеха няколко потока. За секунда сърцето й помръкна от мисълта дали тази градина, дом за сенките на Минванаби от толкова векове, няма да отхвърли духа на синай.
В паметта й отново изплува падащият кон, черен като зло, заличило невинен живот. Изгубена в скръбта, тя разтреперано си пое дъх. Избра напосоки пътека: много смътно си спомняше, че всички водят към едно и също място, мястото, където на брега на голям вир почиваше древният камък, натамито на фамилията й.
— Не зарових вашето натами дълбоко под това на Акома — заговори тя високо на заслушания въздух. Тих вътрешен глас я предупреди, че говори от лудост. Но пък животът беше безумен, иначе нямаше да е тук и да прави празни жестове над останките на младия си наследник. Необичайната й проява на великодушие, настояването натамито на Минванаби да бъде отнесено на отдалечено място и да се полагат грижи за него, тъй че сенките на Минванаби да могат да почиват в мир, в този момент й се стори напразна глупост.
Нямаше сила да се изсмее.
Устните й се изкривиха от горчивия вкус в устата й. Косата й миришеше на сладникаво масло и мазен дим. Вонята обърна стомаха й, щом коленичи на огряната от слънцето земя. До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе изгребана отстрани. Мара постави в кухината изкривения меч, най-скъпоценното притежание на сина й, а след това наклони урната, за да се изсипе пепелта. С голи ръце зари дупката и утъпка пръстта.
До водата бе оставена бяла роба. Върху копринените й гънки лежеше мускал, а наблизо — традиционните мангал и кама. Мара вдигна мускала и издърпа запушалката. Изля ароматното масло над водата във вира. В мъждукащата светлина, заиграла на повърхността й, не видя никаква красота, а само лицето на сина си, с широко отворената му в страдание уста, докато се мъчеше да поеме сетния си дъх. Ритуалните думи не носеха облекчение, а приличаха на празно хабене на въздух в безсмислени звуци:
— Почивай, сине мой. Върни се в домашната пръст и спи с нашите предци.
— Аяки — прошепна след миг. — Детето ми.
Стисна предницата на робата си, дръпна и я разкъса, но за разлика от някога, когато бе изпълнила ритуала за баща си и брат си, не последваха никакви сълзи. Очите й останаха болезнено сухи.
