Днес всичко това щеше да стане на пепел. В този прокълнат ден, когато едно момче, което трябваше да надживее майка си, щеше да се превърне в стълб дим, за да го вдишат ноздрите на небесата.
На стъпка зад Мара малкият Джъстин плахо помоли да го носят. Дойката му го придума да стои мирно и да не вдига шум. Майка му, потънала в мрачни мисли, изглеждаше глуха за отчаянието му. Движеше се като кукла, водена от Хокану, докато свитата се подготвяше да тръгне напред.
Забиха барабани. Монотонният им тътен отекна във въздуха. Облечен в червено послушник пъхна боядисана тръстика ке в безчувствените ръце на Господарката. Пръстите на Хокану стиснаха нейните и вдигнаха високо тръстиката с нея, за да не изтърве религиозния символ.
Процесията тръгна. За да почете загубата й, Хокану не носеше синята броня на Шинцаваи, а зелената на Акома. Мара смътно осъзна, че и той скърби, и усети тъгата на другите — на хадонрата, който толкова често беше викал ядосано на момчето, че е разляло мастило в скрипториума; на дойките и учителите, които до един носеха по себе си отоци от неговите лудории; на съветниците, които понякога съжаляваха, че няма кой да набие малко благоразумие в буйната глава на момчето. Слуги, слугини и дори роби бяха познавали живия дух на Аяки.
Но бяха като сенки за нея и утешителните им думи звучаха като празен шум. Каквото и да кажеше или направеше някой, нищо не можеше да проникне през безутешната тъга, обгърнала Господарката на Акома.
Хокану я поведе надолу по стълбището към официалните делегации. Първата бе на Ичиндар, в ослепително бяло и златно. Мара сведе глава, щом имперските пратеници се поклониха. Остана безмълвна зад воала си, докато Хокану мълвеше полагащите се думи.
След това я поведе напред, покрай лорд Хопара от Ксакатекас, от толкова дълго верен съюзник. Днес тя се отнесе с него като с непознат и само Хокану чу учтиво изразеното разбиране от страна на младия мъж. До него, елегантна както винаги, вдовстващата Господарка на Ксакатекас погледна Слугата с много повече от съчувствие, а после хвана Хокану за ръка и го предупреди:
— Стой близо до нея. — Отстрани изглеждаше, че поднася личните си съболезнования. — Духът й все още е в шок. Най-вероятно няма да осъзнава какво прави още дни наред. А тук има врагове, които ще искат да я предизвикат, за да спечелят предимство.
Хокану благодари на майката на лорд Хопара за добронамереното предупреждение.
Тези нюанси останаха незабелязани за Мара, както и умението, с което Хокану отклони прикритите обиди на Омечан. Правеше поклоните си след своя лорд и оставаше безразлична за шепота, който предизвикваше след себе си — от това, че е показала повече почитание от необходимото към лорд Фрасай, или когато господарят на Инродака отбеляза, че в движенията й липсва обичайният плам и изящество.
Никакъв център нямаше в живота й, освен крехкото тяло, лежащо в сетния си покой на носилката.
Бавните стъпки следваха приглушения тътен на барабаните. Докато процесията спираше в падината, където бе подготвена кладата, слънцето се извиси. Хокану промълви вежливи думи на последните и най-дребни Управляващи господари, заслужаващи лично уважение. Между носилката и кладата чакаше последната група гости, облечени в прости черни халати.
Обзет от благоговеен трепет, Хокану с усилие направи стъпка към тях, а дланта му се стегна върху ръката на Мара. И да съзнаваше, че се изправя пред петима Велики, магьосници от Събранието, тя с нищо не го издаде. Това, че бяха над закона и че бяха намерили за уместно да пратят делегация на това събитие, изобщо не я смути. Хокану беше този, който се замисли за възможните последици и свърза присъствието им с това, че напоследък Черните халати сякаш проявяваха по-остър интерес от обичайното към политиката. Мара се поклони на Великите като пред всеки друг лорд, равнодушна за съчувствието, поднесено от възпълния Хочопепа, когото беше срещнала по повод ритуалното самоубийство на Тасайо. Винаги неловкият момент, когато Хокану се изправеше пред истинския си баща, остана незабелязан за нея. Леденият поглед на червенокосия магьосник, стоящ зад мълчаливия Шимоне, не я притесни. Враждебни или добронамерени, думите на магьосниците не можеха да проникнат през апатията й. Никой живот, който техните сили можеха да застрашат, не означаваше повече от онзи, който Туракаму и Играта на Съвета бяха намерили за нужно да отнемат.
Мара влезе в ритуалния кръг, където лежеше траурната носилка. Загледа безизразно как Бойният водач вдига изстиналото тяло на момчето й и го полага нежно върху кладата, която щеше да е сетното му ложе. Ръцете му оправиха меча, шлема и щита и той отстъпи назад. На лицето му нямаше и помен от обичайната му веселост.
Мара усети леката подкана на Хокану. Пристъпи напред изтръпнала, а около нея барабаните прогърмяха и затихнаха. Поднесе тръстиката ке над тялото на Аяки, но в традиционния вик се извиси гласът на Хокану:
— Събрали сме се, за да почетем живота на Аяки, син на Бунтокапи, внук на Текума и Сезу!
