Фразата беше твърде къса, някак отстрани помисли Мара. Къде беше дългият списък на житейски дела за първородния й син?
Възцари се неловка тишина. После Люджан се раздвижи, подканен от отчаяния поглед на Хокану, и обърна Мара с лице на изток.
Жрецът на Чочокан се приближи, облечен в белия халат, символизиращ живота. Смъкна го от раменете си и затанцува гол, както се беше родил, в почит към невинното детство.
Мара не гледаше извивките на танца му. Не изпитваше сякаш нищо. Когато танцьорът се поклони доземи, се обърна на запад и загледа с помръкнали очи, щом свирките на поклонниците на Туракаму разцепиха въздуха, как жрецът започна своя танц за безопасното преминаване на Аяки в залите на Червения бог. Никога досега не му се беше налагало да изобразява варварски звяр и идеята му да покаже как би могъл да се движи кон щеше да е почти смехотворна, ако не беше свършила с падането, смазало един толкова млад и обещаващ живот.
Очите на Мара останаха сухи. Свитото й сърце се беше втвърдило като зърно, неспособно за обновление. Не сведе молитвено глава, когато жреците пристъпиха и прерязаха червената нишка, вързала ръцете на Аяки, за да освободят духа му за прераждането. Не заплака, нито се помоли за благосклонността на боговете, когато пуснаха на воля белоперата птица кирик като символ на обновяващото прераждане.
Жрецът на Туракаму напевно зареди молитвата си за Аяки:
— В края всички хора идват пред моя бог. Богът на Смъртта е добър бог, защото слага край на страдание и болка. Той съди идващите при него и, възнаграждава праведните. Той разбира живите и познава тяхната горест и скръб. — Червения жезъл посочи облеченото в броня момче на кладата. — Аяки от Акома беше добър син, стъпил твърдо на пътя, който родителите му щяха да пожелаят за него. Можем само да приемем, че Туракаму го е оценил достойно и го е повикал, за да може да се върне при нас с още по-велика съдба.
Мара стисна зъби, за да не заплаче.
Каква молитва можеше да се изрече, която да не предизвика гняв, и какво прераждане, освен това да е син на Небесната светлина можеше да предстои, което да е по-почетно от наследник на Акома? Потръпна от едва сдържан гняв, а ръката на Хокану пак стисна нейната и той й промърмори нещо, което тя не чу, докато вдигаха факлите от скобите им около кръга и палеха благоуханните дърва. Студен обръч стегна сърцето й. Тя загледа жълто-червените пламъци, заблизали високо във въздуха, а мислите й бяха много далече от настоящия миг.
Когато жрецът на Джуран Справедливия се приближи, за да й даде благословия, само деликатното разтърсване на Хокану я спря да не запищи проклятия към него, да го запита що за справедливост може да съществува в един свят, в който малки момчета умират пред очите на майка си.
Пламъците запращяха и обгърнаха кладата с рев. Просмуканото с масла дърво спести гледката на извиващото се и почерняващо в прегръдката им тяло на момчето. И все пак въображението й рисуваше онова, което лежеше в сърцевината на толкова ослепително ярката светлина; умът й добавяше писъците, така и неизтръгнали се от устата на момчето й.
— Аяки — прошепна тя. Хокану я стисна достатъчно силно, за да й напомни за миг за благоприличието — за непроницаемата маска, която се очакваше Слуга на империята да покаже в публична скръб.
Пращенето на пламъците дълго се надпреварваше с гласовете на жреците, редящи молитвите си. Мара се помъчи да овладее дъха си, да прогони от ума си чудовищната реалност на това как мъртвото й дете чезне в мътните валма дим.
За смъртния ритуал на някой с по-низш сан това щеше да е моментът, в който гостите да си тръгнат, за да оставят на най-близките на починалия време за личната им скръб. Но за кончината на великите такива вежливости не се полагаха. Мара нямаше право на отдих. Трябваше да остане на първата линия, пред очите на всички, докато послушниците на Туракаму хвърляха светено масло над пламъците. Вълни зной кипяха от кладата й кожата й пламна. И да проливаше сълзи, те засъхваха на бузите й пред жестоката пещ. Над гърчещите се пелени от огън гъстият черен дим кръжеше към небето да възвести боговете, че си е отишъл дух с висока чест.
Слънцето усили горещината, на Мара й прилоша и се почувства замаяна. Хокану се мъчеше да я заслони, колкото можеше. Не смееше да я поглежда много често със загриженост от страх да не издаде слабостта й.
Времето се точеше като изтезание. Измина почти час, докато огънят стихне. Последваха още молитви и песнопения, докато разпръснат пепелта, за да изстине. Мара едва не се олюля, когато жрецът на Туракаму изрече напевно:
— Тялото вече го няма. Духът е отлетял. Онзи, който беше Аяки от Акома, сега е тук — рече той и докосна сърцето си, — тук… — докосна главата си — и в Залите на Туракаму.
