За миг съжали, че не беше отхвърлил дръзкия й избор и не бе настоял да спазят обичаите на завоевание, по силата на които тази къща щеше да е съборена до основи, всеки камък отнесен до езерото и хвърлен в дълбокото, всяко дърво и нива изгорени и пръстта засята със сол. Споходената от нещастие земя не трябваше да храни нищо, според порядките, спазвани през столетията, за да бъде прекъснат кръгът от проклятия за вечността. Въпреки красотата на имението и почти недостъпното разположение на терена му и околните владения, Хокану потисна хладното си предчувствие, че може да е обречен никога да не намери щастие с Мара, докато живеят под този покрив.
Но времето не беше подходящо за мрачни размисли — високите гости вече пристигаха. Консортът на Слугата на империята стегна рамене и се подготви за предстоящото изпитание. Мара трябваше да покаже подобаващото цуранско самообладание пред лицето на съкрушаващата я скръб. Смъртта на баща й и брат й, които бяха воини, беше едно. Загубата на собственото й дете беше много по-лоша. Хокану интуитивно усещаше, че това е възможно най-грозната съдба, сполетяла жената, която обичаше повече от живота си. За нея днес трябваше да е силен като броня срещу публичната обида, защото макар все още да беше преданият наследник на Шинцаваи, приемаше честта на Акома като своя собствена.
Твърд в своята решимост, Хокану се върна на терасата пред спалните покои. Параваните все още не бяха отворени и той разбра, че слугите са оставили Мара да спи необезпокоявана. Плъзна беззвучно паравана и влезе. Не проговори, а остави нежния топлик на дневната светлина да падне върху лицето на жена му.
Мара се размърда. Ръцете й стиснаха обърканите завивки, миглите й изпърхаха. Тя изпъшка и се надигна. Очите й обходиха стаята с ужас. Хокану коленичи и я взе в прегръдката си.
Лицето й изглеждаше така, все едно изобщо не е спала.
— Време ли е?
Хокану кимна и я погали по рамото, а чакащите отвън слуги се разбързаха, чули гласа на господарката си.
Тълпата бе осеяла склоновете около къщата на имението, хиляди хора в цветовете на хиляда дома, с червени пояси, червени връзки и червени ленти, носени в почит към Червения бог, брат на Сиби, Смъртта, и господар на всичко живо. Цветът символизираше и кръвта на момчето, която вече не течеше, за да загръща духа му. Шест хиляди войници стояха в колони от двете страни на падината, където чакаше погребалната носилка. Отпред, в лъскава зелена броня, стояха воините на Акома, които бяха посветили живота си; зад тях бяха редиците в синьото на консорта на Мара лорд Шинцаваи; а след тях — златно-белите брони на Имперската гвардия, пратена от Ичиндар, за да поднесе съболезнованията на императора. След това беше свитата на Камацу от Шинцаваи, бащата на Хокану, а после — фамилиите на клана Хадама, всички с кръвни връзки с мъртвото момче. След тях, в огромно разпръснато множество, стояха домовете, дошли да отдадат почитта си или да се въвлекат в следващия кръг на Великата игра.
Воините бяха застинали като статуи, със сведени глави, с опрени на земята щитове. Пред всеки от тях лежеше меч с връх, насочен към носилката, празната ножница поставена на кръст под острието. Зад войниците, нагоре по склона, членовете на домакинството стояха на почтително разстояние от линията на траурния марш, за да не пречат на благородниците, дошли да кажат сетно сбогом на едно момче.
Засвириха тръби за начало на процесията. В сянката на външния портик, където за марша се събираха съветници и офицери на Акома, Мара се мъчеше да надвие слабостта в коленете си. Усещаше ръката на Хокану на лакътя си, но смисълът на това усещане не достигаше до ума й. Очите, скрити зад червеното й траурно було, бяха впити в носилката със застиналия й син. Тялото му бе облечено в изящна броня. Бледите му ръце стискаха дръжката на рядък метален меч. Ръката, която се беше счупила при падането, беше благоприлично облечена в ръкавица. Премазаните ребра бяха скрити под гръдната броня и щит, украсен с птица шатра от рядък златен варак.
Приличаше на спящ воин, готов, щом бъде призован, да стане и да се сражава в блясъка и доблестта на своята младост.
Гърлото й се стегна. Никое предишно събитие, дори поднасянето на вещите на баща й и брат й на свещената фамилна поляна в знак на траур, нито понасянето на жестокостта на първия й съпруг, нито загубата на първия мъж, с когото бе открила любовната страст, нито смъртта на възлюбената й втора майка — нищо не можеше да се сравни с този миг на чист ужас.
Не можеше да повярва, дори и сега, още по-малко да приеме безвъзвратността на смъртта на първородния си. Дете, чийто живот беше направил нейния по-поносим по време на нещастния й първи брак. Бебе, чийто безгрижен смях я беше освободил от отчаянието, когато се беше изправила срещу ужасни врагове. Аяки й беше давал куража да продължи. От упоритост и пламенно желание да го види как продължава да носи името на Акома Мара бе постигнала невъзможното.
