— Все пак бих предпочел да не превръщаме Имперския дворец в касапница, ако нямаш нищо против. — Младият магьосник кимна кисело на Мара. — Добра слуга, стигнахме до тежка безизходица. — Посочи Великите зад гърба си, много от които бяха готови да порицаят пряка атака срещу нея, сто Имперски бели и двама майстори чо-джа, които можеше да имат или да нямат достатъчно умения да я защитят. — Ако не намерим бързо решение, мнозина тук ще умрат. — Усмихна се горчиво. — Не знам дали трябва да повярваме на думите на твоите приятели чо-джа, или да ги изпитаме, за да видим дали магическата им мощ е по-голяма. Но предвид трудността, която имахме при влизането си в тази зала, мога да си представя бедствието, до което би се стигнало. — В погледа му проблесна нещо като топлота. — Не се съмнявам, че искаш да живееш и да напътстваш сина си до пълнолетието му. — Въздъхна и призна: — В Събранието има хора, готови да пожертват живота си, за да те унищожат незабавно заради този бунт. Други биха предпочели мира и да използват възможността да изучат каквото колегите ни чо-джа биха могли да предложат, за да разширим познанията си за древните изкуства. Призовавам всеки мъж и маг да отстъпи и да се въздържа от безплодно унищожение, докато не обсъдим всички други възможности.
Магьосникът чо-джа вдясно от Мара сгъна крилете си. Приятелят му го последва и рече:
— В това навярно бихме могли да помогнем. — Добави някаква шега на родната си реч и замаха с късите си предни крайници. Невидимо вълнение сякаш премина през залата и напрежението между двете страни започна да спада.
— Ти! — извика Мотеча. — Спри да… — Но думите замряха в гърлото му и въпреки волята му изкривеното му от ярост лице се отпусна.
Магьосникът чо-джа го укори нежно:
— Магьоснико, гневът размътва разума ти. Нека мирът завинаги остане моят дар за теб.
Акани се взря в изпъстрената му коруба, вече забулена от прозрачните сгънати криле. Раменете му се отпуснаха.
— Макар да почитам нашите традиции — призна той и погледът му обхвана приятелите му, — също така признавам какво долавям в тези емисари от Чака-а. Взрете се в тях добре и дълбоко. Те ни носят нещо… рядко. — Обърна се към Мотеча. — Тяхното присъствие не е оскърбление. Ще сме глупаци, ако се вкопчим безразсъдно в традицията и не проучим чудесата, които ни се предлагат.
— Да, аз също усещам това — каза Хочопепа. — Усещам едновременно… възхита и… — признанието излезе трудно от устата му — срам.
Мара наруши последвалото мълчание:
— Разбирате, че никаква омраза или гняв не мотивират този акт на доброта, нали?
Хочопепа се остави вълната на спокойствие да го обгърне изцяло. Усмихна се.
— Да. — След това прагматизмът му надделя и той продължи: — Въздигането на сина ти на Небесния трон може да е редно и според закона. Но твоите нарушения са… безпрецедентни, Добра слуга. Може никога да не ти простим.
Между лордовете в залата се разнесе глухо мърморене, но никой не се противопостави открито. Мотеча добави:
— Курсът на Събранието е ясен. Не можем да приемем за регент на Джъстин владетел, който ни се е опълчил. Прецедентът е опасен. Ние сме над закона по сериозни причини. — Гледаше Мара спокойно, цялата му ярост бе изцедена от него от магията на чо-джа. Трезвият разум в думите му спечели съгласието на колегите му. — Приемам коронацията на Джъстин, но това не освобождава лейди Мара от отговорността за неподчинението й. Като ни се противопостави, тя отхвърли закона! — Погледът му се впи в Мара. — Ти позориш своя ранг и наследство, ако се криеш зад чужда магия, лейди Акома! Трябва да отхвърлиш закрилата на чо-джа и доброволно да приемеш наказанието си. Правосъдието трябва да се изпълни.
— Така е — отвърна тихо Мара. Раменете й останаха изправени само по навик. Не й бяха останали повече ходове. Самата тя можеше почти да долови леките тръпки на умора по телата на маговете чо-джа. Успокоителното заклинание бе извлечено от вече изтощените им резерви. Нямаха повече скрити чудеса, които да предложат. Тихо, за да я чуят само най-близките до нея и чо-джа, Мара промълви: — Дадохте всичко от себе си. Спечелихме преразглеждане на условията на великия договор, все едно какво ще стане с мен.
Магът отляво погали нежно китката й и отвърна в ума й:
Сред расата ни споменът за теб никога няма да умре.
Мара вдигна с усилие брадичка и заяви високо:
— Някога мислех да посветя живота си на служба на Лашима. Но съдбата отреди да приема мантията на Акома. Боговете обаче повериха в ръцете ми много повече от моя дом и фамилия. — Гласът и укрепна и се разнесе до най-отдалечените ъгълчета на куполната зала. — Чуйте ме добре. Наела съм се да променя традициите, които са ни оковали в застой. Видяла съм жестокост, насилие и разточително прахосничество на ценен живот. Затова съм се посветила като акушерка за ново рождение, без което ние като народ ще умрем. — Никой не я прекъсна, докато си поемаше дъх. — Всички вие знаете за враговете, които надвих. Коварствата им бяха различни, от жалки до гениални.
