— Мара от Акома, домът Печа вече не съществува. Ще се погрижиш всички от този род да бъдат мъртви до тази вечер. Къщата на имението и казармите да бъдат изгорени, а полята подпалени. Слугите на Акома да посеят земята със сол, за да не расте нищо. Всички войници, заклети пред натамито на Печа, да бъдат обесени. Останките им нека гният на вятъра — и да не си и помислила да им предложиш приют, както направи с други воини от завладени домове. Всички свободни слуги на Печа вече са роби, дадени да служат на императора. Всички владения на Печа вече са собственост на храмовете. Натамито на Печа да бъде натрошено с чукове и заровено, за да не познае никога слънчевата топлина, никога повече да не пренася духовете на Колелото на живота. От тази нощ до вечността този дом повече не съществува. Никой не може да се опълчва на волята на Събранието. Никой!
Мара с усилие задържа коленете си да не поддадат. Събра сетните си трохи сила, за да си поеме дъх, и отвърна:
— Твоя воля, велики.
След това се поклони. Бронята повлече раменете й надолу, а перата на шлема сякаш натежаха на врата й, но тя се сниши ниско, докато коленете и челото докоснаха пръстта и перата й на Боен вожд на Хадама се зацапаха с прах.
Младият магьосник кимна в надменно приемане на унизителния й поклон, след което извади от халата си кръгло метално устройство. Натисна го с палеца си и пронизителен звук разцепи тишината. Чу се изпукване, повя вятър и Черният халат изчезна.
Магьосникът Тапек се задържа и огледа проснатата в нозете му Мара. Устните му се кривнаха, сякаш се наслаждаваше на унижението й.
— Погрижи се този урок да бъде научен добре от всички в клана ти, Слуга. Всеки, който се опълчи на волята на Събранието, ще го сполети същата съдба като Печа. — Извади също такова кръгло устройство и също изчезна. Останалите Черни халати заминаха веднага след него.
Над долината кънтяха викове — офицерите раздаваха заповеди на обърканите войници. Воини бързаха да се отдалечат от причинената с магия касапница, други с неохота обръщаха гръб на врага, изпълняващ същата заповед като дадената на лейди Мара. Сарик се изправи, Люджан помогна на господарката си също да стане и тя му каза хрипливо:
— Веднага прати още бегачи. Трябва да разпръснем клана възможно по-бързо, преди нова грешка да провокира беда. — Преглътна с усилие, за да потисне гаденето, и се обърна към Сарик. — И, боговете дано ни дадат милост, заповядай това ужасно нещо: унищожете Печа.
Сарик кимна, без да промълви нито дума. Имаше дарбата да отгатва човешкия нрав и още го побиваха ледени тръпки от суровостта на Тапек. На Мара й бяха наложили най-жестокото въобразимо наказание: пълното унищожение на една вярна фамилия от клана заради никакво друго престъпление, освен младежко безразсъдство. Само заради призива към клана на господарката му младият лорд бе умрял в агония. До вечерта младата му жена и бебетата му — момчета — щяха да са мъртви, както и братовчедите и роднините, които носеха това име. Това, че самата Мара трябваше да бъде инструментът на този несправедлива повеля, се вряза през скръбта й за Аяки. За първи път откакто конят беше премазал сина й, в очите й припламна искра на пробудено чувство за другите.
Сарик видя това и тръгна тромаво, за да изпълни ужасяващата задача, възложена на Акома от Великите. Хокану също го видя, докато крепеше Мара на влизане в командната шатра. Огньовете на магията на Събранието бяха изгорили раните, нанесени на духа й. Вместо необузданото желание да отмъсти на Джиро сега в ума й властваше свиреп гняв.
Мара се беше съвзела. Хокану изпита горчиво-сладко облекчение от промяната. Съжаляваше за загубата на Печа. Но жената, която обичаше, отново беше най-опасният играч в Играта на Съвета, когото империята бе познавала. С един жест тя освободи слугите, притекли се да се справят с безредието в шатрата, и след като и последният се оттегли, повика Ириланди да спусне платнищата на входа и да й върне усамотението поне донякъде.
Кейоке влезе, след като се спусна и последното платнище. Изпълни слугинската задача да запали лампите, докато Мара крачеше нервно. Енергична, превъзбудена дори, тя огледа присъстващите, наредени в полукръг пред нея. Гласът й прозвуча глухо:
— Смеят да…
Кейоке се вцепени и хвърли поглед към Хокану, който стоеше ням като другите. Мара стигна до омотаните на кълбо паднали завеси на спалния й кът и се обърна рязко.
— Е, ще ги науча аз тях.
Ириланди, който не познаваше настроенията й толкова добре като другите, й отдаде чест с юмрук на сърцето.
— Господарке, разбира се, не говориш за магьосниците, нали?
Мара изглеждаше съвсем мъничка на светлината на лампите, гонещи сенките в сводестата шатра. Мигът се проточи, изпълнен с приглушените викове на офицерите навън.
— Трябва да направим нещо, което не е правено никога, откакто империята се е появила на света, мои верни приятели — каза Мара. — Трябва да открием начин да избегнем волята на Великите.
