На пръв поглед като че ли всичко беше нормално. Войниците на лорд Печа вече не тичаха напред. Бяха спрели, оранжевата им броня бе грейнала ярко на слънчевата светлина, перата им се полюшваха на лекия ветрец. При по-внимателен поглед обаче се виждаше ужасна гледка. Ръцете, които все още стискаха оръжията, трепереха и се гърчеха, плътта бавно се изприщваше. Лицата се кривяха в кошмарна безмълвна агония. Кожите им набъбваха на гнойни мехури, потъмняваха, почерняваха и се разпукваха. Дим се закъдри на вятъра, вмирисан на изгоряла леш. Плътта се разпукваше и процеждаше кръв, която кипваше мигом на пара.
На Мара й се догади, тя залитна назад и Хокану я прихвана. Дори закоравелият в битки Кейоке изглеждаше потресен до дъното на душата си.
Нямаше никакви писъци. Жертвите стояха като статуи, докато очите им се пръскаха и от празните кухини закапваше слуз. Езиците им увисваха като дебели лилави плужеци от устите, които не можеха да издадат и звук. Косите димяха и ноктите на пръстите се топяха, но войниците продължаваха да живеят, гърчовете и потръпванията им ясно се виждаха от всички.
— Богове! Не са ли вече наказани достатъчно? — промълви Сарик.
Първият пратен до шатрата на Мара магьосник се обърна към него и отсече:
— Ще са наказани достатъчно само когато ние решим да им позволим да преминат при Туракаму.
— Ваша воля, велики! — Сарик се просна на земята и притисна лице в пръстта като роб. — Моля за прошка. Съжалявам, че се обадих.
Магьосникът не благоволи да му отвърне — остана хладно смълчан, докато воините на Печа продължаваха да страдат. Изгорялата плът се ронеше от телата им и падаше димяща по земята. Най-сетне започнаха да рухват, първо един, после друг, докато всичките двеста не нападаха на почернели скелети, все още облечени в бляскави брони. Оранжево-синьото знаме на Печа лежеше пред тях.
Най-сетне младият магьосник се обърна към лейди Мара.
— Нашата власт е абсолютна, Слуга. Нека хората ти да го запомнят. Всеки, който ни се опълчи, си проси мигновено наказание. Разбрано ли е това?
Мара надви гаденето си и изграчи:
— Да, велики.
— Аз все още не съм удовлетворен — каза друг магьосник и изгледа служителите на Мара, всички на крака, освен Сарик. Можеше и да не изглеждат уплашени, но нямаше и един между тях, който да не тръпнеше вътрешно от ужас. Тази храбра фасада сякаш подсили недоволството на Черния халат.
— Кой ни се опълчи? — попита той колегите си, пренебрегвайки Мара.
— Младият лорд Печа — последва отговорът, хладен и по същество.
Трети глас се извиси откъм Черните халати, по-умерен от предния:
— Той действа сам, без разрешението или одобрението на Бойния си вожд.
Вторият магьосник, мъж с пронизващ поглед и кичури огненочервена коса, показали се изпод краищата на качулката му, извърна очи към Мара.
— Позорът му не свършва тук.
Магьосникът, който, изглежда, посредничеше, отново извика:
— Тапек, казах, че лейди Мара няма нищо общо с непокорството.
Тапек отвърна с помръдване на раменете, подразнен сякаш от муха.
— Като Боен вожд на лорд Печа тя е отговорна за поведението на всички сили под нейно командване.
Мара вдигна брадичка. Умът й застина от ужас, щом осъзна: тези Черни халати можеха да заповядат смъртта й с не повече притеснение, отколкото бяха показали за Тасайо от Минванаби, до чието самоубийство се беше стигнало по тяхна заповед. Служителите й изглеждаха вцепенени от ужас. Кейоке не показваше нищо, но очите му бяха пълни с твърдост, каквато едва ли някой жив беше виждал.
Хокану направи неволно движение напред, но беше спрян от твърдата като камък хватка на Люджан на рамото му.
Всички наоколо затаиха дъх. Ако Черните халати заповядаха унищожението й, никакъв меч, никакво умоляване, никаква сила на любовта не можеше да им попречи. Верността на хиляди слуги и войници, които с радост щяха да отдадат живота си вместо нейния, нямаше да й помогне с нищо.
Докато червенокосият Тапек гледаше Господарката със змийски студен поглед, младият магьосник каза:
— Жив ли е още лорд Печа?
Люджан мигновено прати бегач на полето. Изтекоха няколко минути. Тапек се мръщеше нетърпеливо. Пратеникът най-после размаха сигналния флаг, а Люджан превеждаше:
— Всички, които атакуваха, са мъртви. — Осмели се да вдигне очи към Великите и завърши: — Лорд Печа водеше хората си. Тялото му е пепел и кости, с останалите.
Първият магьосник кимна отсечено и каза:
— Унищожението на нарушителя е достатъчно наказание.
— Така да бъде — потвърди третият.
Мара изпита смътно облекчение, но в този миг Тапек пристъпи рязко към нея. Дълбоко в сянката на гуглата му тежките му вежди се присвиха с неприязън. Очите му бяха светли, студени като морските дълбини, а в тона му се прокрадна закана:
