Аяки беше отраснал с най-добрите учители, пазен бдително от войниците й. Но беше платил за привилегиите на ранга си. На девет години едва не беше загубил живота си от ножа на платен убиец и преживяното го беше оставило с кошмари. Мара устоя на подтика да погали ръката му за утеха. Плътта беше студена и очите му никога нямаше да се отворят с радост и доверие.
Не й се налагаше да надвива сълзи — гневът заради несправедливостта задавяше тъгата. Личните демони, извратили нрава на баща му до жестокост, бяха вдъхвали у Аяки меланхолия и потиснатост. Едва в последните три години, след брака на Мара с Хокану, беше започнала да се изявява по-слънчевата страна в характера на момчето й.
Крепостта на Минванаби, както често бе изтъквал Аяки, не беше дори обсаждана. Защитите тук бяха непробиваеми за враг. Нещо повече, Мара беше Слуга на империята. Титлата носеше благосклонността на боговете и достатъчно късмет, за да пази от всяко нещастие. Сега Мара се укоряваше, че си беше позволила детинската му сляпа, вяра да й повлияе. Достатъчно често бе използвала в миналото традиции и суеверия в своя изгода. Беше се оказала суетно глупава, за да не разбере, че същите неща може да се използват против нея.
Изглеждаше въпиеща несправедливост, че трябваше да плати детето, а не тя.
Малкият му брат, Джъстин, беше помагал на Аяки да се измъкне от пристъпите си на мрачно настроение. Вторият й син беше детето на варварския роб, когото тя все още обичаше. Трябваше само да затвори очи и лицето на Кевин се връщаше в ума й, почти винаги усмихнато заради някоя нелепа шега, с червеникавата му коса и брада блеснали като мед под слънцето на Келеуан. С него тя изобщо не беше споделяла хармоничното съгласие, на което се радваше сега с Хокану. Не, Кевин беше буен, импулсивен, понякога страстно нелогичен. Нямаше да крие скръбта си от нея, а щеше да е дал воля на чувствата си в изблик на взривна буря. И в напрегнатата му жизненост тя щеше да е намерила куража да се изправи срещу това безчинство. Малкият Джъстин бе наследил безгрижния нрав на баща си. Смееше се на всичко, въвличаше се в лудории и не млъкваше. Като баща му преди него, Джъстин умееше да измъква Аяки от мрачните му настроения. Ще затича на дебелите си крачета, ще се спъне, ще се затъркаля със смях или ще направи смешни физиономии, докато стане невъзможно човек да е близо до него и да остане невъзмутим.
Но за Аяки нямаше да има повече смях.
Мара потръпна, усетила присъствие до себе си. Хокану. Беше влязъл със свръхестествената безшумност, на която се бе научил от горските обитатели на варварския свят.
Взе студената й ръка в топлата си длан и промълви:
— Минава полунощ. Трябва да поспиш.
Мара се извърна към него и състраданието в погледа му я накара да се предаде на сълзите. Хокану я прегърна и тя се отпусна на рамото му. Беше силен, с пестеливата мускулатура на баща си. И макар да не разпалваше дива страст като Кевин някога, с него Мара без усилие намираше взаимно разбиране. Беше за нея съпруг така, както бащата на Аяки изобщо не беше, и присъствието му сега, когато скръбта прекършваше самообладанието й, бе единственото, което я пазеше да не обезумее. Допирът му, който целеше да облекчи тъгата й, беше на мъж, способен да командва на бойното поле. Предпочиташе мира, като нея, но наложеше ли се да заговори мечът, беше показвал куража на тигрите, обитаващи света отвъд разлома.
Сега, макар и със закъснение, Акома щяха да се нуждаят от тези умения в битка.
Щом потекоха, сълзите отприщиха и гнева й. За смъртта на сина й имаше виновник и той щеше да си плати. Джиро от Анасати беше убил сина й. Заради това тя щеше да унищожи дома му, та да не остане спомен за него у живите.
Усетил сякаш неприятния обрат на мислите й, Хокану каза тихо:
— Джъстин плака цяла вечер и питаше къде е мама. Кейоке пита за указания, а Люджан иска да знае колко отряда трябва да се отзоват от гарнизонно дежурство в именията край Сулан-Ку.
С неподражаемата си дискретност Хокану не оспори необходимостта от война. Това й донесе облекчение. Ако беше задал въпроси, ако се беше опитал да я склони да се откаже от отмъщението си срещу Джиро на основание на това, че един-единствен жетон от раковина е твърде оскъдно доказателство, щеше да му се нахвърли с гняв. В този момент който не беше с нея, беше против нея. Срещу Акома беше нанесен удар и честта налагаше действие.
Но тялото на убития й син подкопаваше волята й. Животът изглеждаше пресъхнал, лишен от всякакъв интерес.
— Мара? — настоя Хокану. — Решенията ти са необходими за дома ти. Защото сега ти си Акома.
Мара се намръщи. Думите на съпруга й бяха верни. Преди брака си се бяха съгласили, че Джъстин ще е наследникът на Шинцаваи след Хокану. Изведнъж сега тя пламенно съжали за това споразумение. Изобщо нямаше да се съгласи на такова нещо, ако си беше дала сметка за тленността на Аяки.
