— Много по-трудно е да бъде убито момче, което може да ходи, говори и различава непознати, от бебе в люлка. Като наследник на Шинцаваи бебето ни ще е в безопасност. Дом, цяла родословна линия няма да свършат от една смърт.
Хокану не можеше да опровергае логиката й. Това, което го възпираше да се съгласи, беше обичта му към Джъстин, да не говорим за пастрока му Камацу, който обичаше момчето безумно. Какво да направи? Да вземе едно достатъчно пораснало и вкусило вече житейските радости дете и да го изложи на гибелна опасност? Или да изложи на риск невинно бебе?
— Ако умра — прошепна Мара, — няма да има нищо. Никакво дете. Нито Акома. Предците ми ще загубят местата си на Колелото на живота и няма да остане никой, който да пази честта на Акома в очите на боговете. — Не добави, че всичко, което бе постигнала сама, щеше да отиде на вятъра.
Хокану погали черната й коса.
— Ще помисля над това, което каза.
Мара се изви и се измъкна от прегръдката му. Красива, решителна и гневна. Извърна лице към него.
— Не Трябва да мислиш. Трябва да решиш. Освободи Джъстин от клетвите му, защото Акома не могат да продължат нито ден без наследник след мен.
Беше на ръба на истерията. Хокану проникна по-надълбоко в мислите й и стигна до друга тревога, за която все още не беше споменала и която му беше убягнала в смута.
— Разтревожена си, защото Аракаси се забави твърде много със задачата, която му възложи.
Вятърът сякаш напусна платната на Мара.
— Да. Може би поисках твърде много от него или предприех по-опасен курс, отколкото си давах сметка, когато го пратих да се опита да проникне в делата на Събранието. — И в рядък миг на самосъмнение призна: — Бях разпалена и ядосана. Всъщност нещата тръгнаха по-гладко, отколкото си мислех. Справихме се с надигащата се традиционалистка офанзива без трудностите, които предвиждах.
Хокану не се заблуди да повярва, че тя смята въпроса за приключен. Ако не друго, то спокойните времена и дребните затруднения в търговските сделки бяха предвестници, че става нещо подмолно. Цуранските лордове бяха коварни. Самата култура в течение на хиляди години бе възхвалявала владетеля, който може да бъде потаен, който може да прилага заплетени интриги, за да постигне победа години по-късно. Най-вероятно лорд Джиро бавно и търпеливо трупаше сили и се подготвяше да удари. Не беше Минванаби, за да решава конфликтите си на бойното поле. Едиктът на Събранието по същество му беше дал неограничено време и свободата да заговорничи срещу Акома чрез интриги, за което имаше дарба.
Нито Мара, нито Хокану желаеха да обсъждат този проблем, от който и двамата се бояха. Мълчанието между двамата се проточи, изпълнено със звуците на събуждащото се имение.
Неизречено остана и разбирането, че Анасати можеше всъщност да са жертва на фалшивата улика, носена от тонга. Джиро и консервативните традиционалиста желаеха смъртта на Мара, което правеше враждебността му логична. Но имаше вероятност и трета фракция да заговорничи невидима, за да предизвика този разкол в съюза между Акома и Анасати, който бе подпечатан с живота на Аяки. Покушението беше насочено срещу Мара. Ако тя беше загинала според замисъла, синът й щеше да е наследил властта. Хокану, в уязвимата му позиция на регент, щеше да е принуден да се справи със сигурен сблъсък между Акома в усилие да съхрани независимостта им и Анасати, които щяха да се стремят да анексират този дом по силата на кръвната си връзка с момчето.
Но ако договорът с тонга, причинил смъртта на Аяки, не беше с Джиро, то всичко, разиграло се след това, можеше да се окаже игра на някоя трета страна, може би на същия лорд, чиято шпионска мрежа беше пробила системата за сигурност на Аракаси.
— Мисля — заговори със спокойна твърдост Хокану, — че не бива да решаваме този проблем, преди да сме получили вест от Аракаси или някой от агентите му. Ако е напреднал в опита си да проникне в плановете на Великите, мрежата му ще ни извести. Никаква новина е най-добрата новина, засега.
Пребледняла и напрегната, и смразена също така, Мара кимна безмълвно. Неудобствата на бременността й бездруго скоро щяха да затруднят разговора. Отпусна се в ръцете на съпруга си, а той щракна с пръсти, за да повика слугините й. Част от изключителната му преданост се изразяваше в това да остане до нея в ранните й часове на неразположение. Когато му възрази, че със сигурност може да прекара времето си в правене на по-добри неща, той само се усмихна.
Камбанката звънна. Мара избута влажен кичур коса от челото си и въздъхна. Затвори за миг очи, за да облекчи дългото напрежение от преглеждането на докладите на търговските представители от Сулан-Ку. Но мигът на отдих продължи само няколко секунди.
Влезе слугиня с поднос и започна да подрежда лек обяд на масичката до Мара. Беше с дреха, обшита в синьо, цвета на Шинцаваи.
— Милейди, господарят ме прати да ти донеса обяд. Каза, че си много отслабнала и че бебето няма да расте достатъчно, ако не се храниш.
