— В такъв случай решението ми е твърдо — заяви Мара. — Ще прехвърлиш тази трудност на друг, на когото разчиташ. Така, ако този неидентифициран враг се окаже достоен за похвалата ти, ще понесем загубата на човек не толкова критично важен за нуждите ни.
Аракаси се поклони вдървено.
— Господарке…
Но Мара повтори твърдо:
— Имам друга задача за теб.
Аракаси замълча. Цуранският обичай забраняваше слуга да оспорва решението на господаря си, а и господарката явно нямаше да бъде разубедена. Вътрешната й твърдост след загубата на Аяки не се поддаваше на разколебаване — това поне го осъзнаваше. Явно беше, че и Хокану го усеща, защото и той се въздържа да се изкаже против. Неудобната истина остана неизказана: това, че никой друг в огромната мрежа на Аракаси не беше нито толкова предпазлив, нито достатъчно опитен, за да противодейства на заплаха от такава величина. Началникът на шпионите щеше да се подчини на господарката си, макар да изпитваше смъртен страх за безопасността й. Единственото, което можеше да направи, бе да действа по заобиколен начин, като се подчинява буквално на заповедите й, но да ги отбягва, доколкото може, с действия от общ характер. Като начало трябваше да направи така, че човекът, на когото щеше номинално да възложи разкриването на тази нова организация, да може да му докладва редовно. Колкото и да беше притеснен, че лейди Мара пренебрегва тази смъртоносна заплаха с такава лекота, я уважаваше достатъчно, за да чуе поне основанията й, преди да направи преценка в нейна вреда.
— Каква е тази друга задача, милейди?
Вежливото му поведение смекчи остротата на Мара.
— Бих искала да откриеш колкото може да се научи за Събранието на магьосниците.
За първи път, откакто бе започнал да служи на Мара, Аракаси изглеждаше стъписан от дързостта й. Очите му се разшириха, а гласът му спадна до шепот.
— Великите ли?
Мара кимна към Сарик; посоката, по която щеше да тръгне обяснението, беше в сферата на неговите проучвания.
— Отделни събития през последните няколко години ме накараха да се запитам за мотивите на Черните халати — почна Сарик. — По традиция приемаме за даденост, че те действат за доброто на империята. Но дали не би хвърлило различна светлина на нещата, ако допуснем, че всъщност не е така? — Горчивият му хумор отстъпи на пламенна напрегнатост, когато добави: — Ами ако се окаже, че мъдростта на Събранието е насочена към собствените им егоистични интереси? Претекстът е стабилност на държавата. Тогава защо трябва да се опасяват, че Акома ще съкруши Анасати в кауза на справедливо отмъщение? — Първият съветник на Акома се наведе напред и опря лакти на коленете си. — Тези магьосници не са глупци. Не мога да повярвам, че не съзнават, че като позволяват лордът, който убива с вероломство, да живее ненаказан, хвърлят империята в най-опасен раздор. Една неотмъстена смърт е израз на противоречие в честта. Без политическите задкулисни игри на Висшия съвет, лишени от постоянното взаимодействие между фракции като активизиращ елемент, сме в положението всеки дом да се носи по течението сам, зависим от добрата воля и обещания на други, за да оцелее.
Мара уточни:
— До една година най-малко десетина дома ще престанат да съществуват, защото ми е забранено да изляза на бойното поле срещу онези, които искат да върнат старото управление на Военачалника. Отнети са ми силите на политическата арена. Моят клан не може да вдигне меч срещу традиционалистите, които сега използват Джиро като свое подставено лице. След като не мога да воювам срещу него, не мога повече да спазвам клетвата си да защитавам домовете, които зависят от съюза си с Акома. — Затвори за миг очи и се овладя.
Вниманието на Аракаси към господарката му се изостри, след като разбра нещо: беше се възстановила достатъчно от скръбта си, за да се върне разумът й. Знаеше в сърцето си, че доказателството срещу Джиро беше твърде явно, за да се приеме сериозно. Но цената на загубата й на самообладание по време на погребението трябваше да се понесе без трепване: беше посрамила фамилното си име, а вината на Джиро или липсата на такава беше нещо спорно. Да признае тепърва невинността му означаваше публично да признае грешката си. Което не можеше да направи с достойнство, без да се повдигне още по-неприятен въпрос. Вярва ли, че врагът й е неопетнен от кръвта на Аяки, или просто отстъпва от дълга си да отмъсти за детето? Да не се отмъсти за убийство бе невъзвратима загуба на чест.
Дори и да съжаляваше за разгорещения си гняв и погрешното си мислене, Мара не можеше да направи нищо, освен да се справи с положението все едно, че през цялото време е вярвала във вероломството на Анасати. Да постъпи другояче не беше по цурански, а слабост, която враговете веднага щяха да използват, за да я унищожат.
Сякаш за да избяга от неприятните спомени, Мара продължи:
