— Разбирам. Всичките ми слугини са верни и въпреки това не мога да крия никакви тайни от теб, съпруже.
Но можеше. Колкото и чиста да беше хармонията между тях, в душата й имаше дълбини, които дори Хокану не можеше да си въобрази, особено след смъртта на първородния й, сякаш скръбта бе хвърлила сянка над нея. Макар топлината, щом извърна лице към съпруга си, да беше искрена и задоволството й също толкова, когато му прошепна официално в ухото, че скоро ще стане баща и по кръв, както по осиновяване, Хокану долови по-мрачна нотка. Мара беше обезпокоена от нещо, този път несвързано със загубата на Аяки или с намесата на Събранието; в опита й да отмъсти на Джиро. Също така усети, че сега не е моментът да се рови в личните й дела.
— Обичам те — промълви той. — Няма да е зле да свикнеш с, вниманието ми, защото ще те глезя безсрамно всеки ден до момента, в който родиш. — Обърна я в прегръдката си и я целуна. — А след това може да открием, че съм придобил твърде хубав навик, за да го прекратявам.
Мара се сгуши до него и пръстите й пробягаха по гърдите му.
— Ти си най-добрият съпруг в империята, скъпи — много по-добър, отколкото заслужавам.
Беше спорно, но Хокану си замълча. Знаеше, че Мара го обича дълбоко и му дава толкова обич и удовлетворение, колкото е способна. Дълбоко усещаната сигурност, че нещо неопределимо, липсва от нейната страна на връзката им, беше чувство, което се бе уморил да се опитва да си обясни. Защото тя никога не го лъжеше, никога не криеше чувствата си. И все пак имаше моменти, когато мислите й сякаш бяха някъде другаде, в място, до което той никога не можеше да достигне. Имаше нужда от нещо, за което инстинктите му подсказваха, че не е в състояние да й предложи.
Хокану беше прагматичен човек и не се опитваше да постига невъзможното, а с годините им заедно трупаше задоволство и мир, които бяха трайни и стабилни като монумент. Беше успял да й дава щастие, докато стрелата не порази коня, който премаза сина й.
Тя се притисна към него, тъмните й очи се взираха към цветната градина отвъд отворения параван. Лекият полъх на вятъра караше любимите й цветя кекали да кимат и тежкият им аромат кръжеше из стаята. По-отдалече се чуваше как хлебарят хока помощника си заради мързела му. Звуците от товаренето на баржа, вързана на кейовете, стигаше дотук странно усилен от спокойната вода и загърнатата от мъгли утринна тишина.
Хокану хвана пръстите на Мара и ги погали.
— Пак ли Събранието ти е на ума? — Знаеше, че не е това, но също така беше наясно, че въпросът му ще разбие хладината, обкръжила мислите й, и ще я отпусне.
Мара стисна ръката му.
— Сестрата на баща ти има две момчета и имаш втори братовчед с пет деца, три от които синове.
Несигурен накъде може да води това начало, но в същото време уловил мисълта й, Хокану кимна.
— Да. Ако нещо се случи на Джъстин, преди да се роди детето, баща ми може да избере между няколко братовчеди и роднини, за да намери наследник след мен за мантията на Шинцаваи. Но не бива да се притесняваш, моя любов. Твърдо съм решен да остана жив и да те пазя.
Мара се намръщи, беше наистина разтревожена, повече, отколкото бе предположил.
— Не. Това сме го обсъждали. Няма да допусна името Акома да се слее с това на Шинцаваи.
Хокану я придърпа към себе си, вече осъзнал какво се крие под напрегнатостта й.
— Боиш се за името Акома, разбирам. Докато се роди детето ни, ти си последната в родословната ви линия.
Напрежението, с което кимна, издаде дълбините на страха, който се беше борила да опази скрит цели две години. А след всичко, през което беше преминала, за да гарантира продължението на рода си само за да понесе след това загубата на сина си, Хокану не можеше да я упрекне.
— За разлика от баща ти и теб, аз нямам братовчеди и никаква друга възможност. — Пое си бързо дъх и мина към същината на проблема.
— Искам Джъстин да се закълне пред натамито на Акома.
— Мара! — каза Хокану стъписано. — Стореното — сторено! Момчето е на почти пет години и вече е заклето на Шинцаваи!
Изглеждаше покрусена. Очите й бяха много разширени, а скулите изпъкнали на излинялото от скръб и сутрешното гадене лице.
— Освободи го.
Излъчваше отчаяна, твърда решимост, каквато беше виждал у нея само пред врагове. А боговете знаеха, той не беше враг. Потисна първоначалното си стъписване и отново я притегли към себе си. Тя трепереше, въпреки че кожата й не беше студена. Търпеливо и много внимателно Хокану обмисли нейната позиция. Постара се да прецени мотивите й, за да постигнат разбиране. Не биваше да променя домовата обвързаност на Джъстин. Детето вече беше достатъчно голямо, за да започне да разбира важността на фамилното име.
Смъртта на по-големия брат вече бе достатъчно тежък удар за малкия, за да не бъде превръщан и в пионка в политиката. Колкото и да обичаше Мара, Хокану също така съзнаваше, че враждебността на Джиро е достатъчно голяма заплаха, за да я прехвърли на плещите на невинно дете.
Хармонията между двамата беше двупосочна — Мара също имаше дарбата да чете мислите му.
