Търговецът, наречен Джанайо от Ламът, влезе със свитата си от наети мидкемийски стражи в един запуснат склад. Бе късно след полунощ. Фитилите на лампите в богатия квартал бяха догорели, а над порутените жилища край речния бряг хвърляше някаква светлина само гаснещата луна. Улиците бяха потънали в мрака и мъглата над Гагаджин. Там, където преди опърпаното население на града грабеше както му скимне всеки, който дръзнеше да мине без охрана, сега патрулите на императора гонеха скитниците и вагабонтите и в най-тъмните улички. Единствените спокойни същества бяха уличните псета, ровещи из сметта от пазарите.
Макар и спокоен за стандартите на Цурануани, за мидкемийските уши градът съвсем не беше мирен. Дори тук, в склада, долитаха виковете на мадам от Тръстиковия живот, хокаща клиент, проявил грубост към някое от момичетата й. Лаеха кучета, изграчи събудила се птица джига. Проплака бебе. Хората, наети да придружат Джанайо, помръдваха неспокойно. Не знаеха защо са ги довели в тази празна порутена сграда. Нито защо им бяха платили, за да минат през разлома. Работодателят ги беше проверил грижливо и държеше да не говорят цурански. Но пък предлаганите пари бяха добри.
Копринени въжета с тежести в краищата внезапно се спуснаха от таванските греди. Закачиха и дръпнаха здраво, всяко усукало гърлото на изненадан варварски войник.
Последваха ги убийци — скочиха от невидимите си скривалища и събориха пазачите на пода. Вратовете на четирима мъже моментално бяха счупени, а другите заритаха безпомощно и захъхриха, докато ги вдигаха нагоре и бавно ги душаха.
Носачите гледаха с ужас смъртта на мидкемийските наемници, но бяха достатъчно благоразумни, за да не извикат. Страхът им беше краткотраен. Други двама облечени в черно убийци излетяха от сенките и се задвижиха през невъоръжените им редици като вятър през тръстика. За по-малко от минута десетимата носачи на Джанайо лежаха мъртви и кръвта от прерязаните им гърла потече по дървения под. Убийците, вдигнали въоръжените стражи, отпуснаха въжетата и мъртвите мидкемийци се свлякоха на земята.
Джанайо смъкна богатото си облекло и го хвърли между труповете. Един от облечените в черно убийци му се поклони и му подаде малка торба. От Нея Джанайо извади черен халат и го заметна на раменете си. Бързо извади от джоба си стъкленица и разтри по ръцете си благоуханно масло. Мазнината разтвори пласт прикриваща боя. Ако беше по-светло, щеше да може се види червената боя и татуировка на професионален убиец хамой.
От гъстия сумрак в един ъгъл дълбок глас попита:
— Свърши ли се?
Мъжът, който не беше търговец и който за удобство се беше нарекъл Джанайо, наведе глава.
— Както заповяда, почитаеми господарю.
От скривалището пристъпи тежък мъж с твърде лека походка. Тялото му подрънкваше и тракаше, докато се движеше, понеже костените украшения, полюшващи се на каишки, се чукаха в инструментите за смърт, затъкнати в колана му. Халатът му беше обшит с орнаменти, изрязани от черепи на жертви; връзките на сандалите му бяха от човешка кожа. Не погледна телата, осеяли пода, макар да избягваше да стъпва в локвите. Обаджанът на тонга Хамой кимна и дългият кичур коса, висящ от иначе бръснатата му шава, се люшна на гърба му.
— Добре. — Вдигна мускулеста ръка и извади стъкленица от предницата на робата си. — Сигурен ли си, че тя пи?
— Като мен, господарю. — Доскорошният търговец наведе отново глава. — Поставих отварата в шоколада, понеже знаех, че питието ще е най-неустоимото. Хадонрата се спаси по чист късмет, защото си опари езика. Но тя изпи всичко до последната капка. Изгълта достатъчно бавна отрова, за да убие трима мъже. — Убиецът облиза устните си, овладя нервите си и зачака.
Обаджанът завъртя стъкленицата, съдържаща антидота за рядката отрова, между дебелите си пръсти. Гледаше студено как очите на слугата му се впиват в нея. Но поразеният овладя отчаянието си. Не се прекърши и не помоли.
Обаджанът се усмихна.
— Справи се добре. — Подаде му стъкленицата, която бе от зелено стъкло — зеленото бе символ на живота. Мъжът, който се беше нарекъл Джанайо от Ламът, пое обещанието за спасение в разтрепераните си ръце, откърши восъчния печат и изпи горчивата течност. След това също се усмихна.
Само след секунда лицето му замръзна. Обзе го страх и нещо, което отначало приличаше на колеблив спазъм. Очите му се разшириха, щом болката прониза корема му. Той погледна празната стъкленица. Пръстите му се отпуснаха, стъклото с лъжливото си обещание за живот падна. Коленете му се огънаха. От устните му се изтръгна стон. Той се свлече на пода и изпъшка:
— Защо? — Гласът му излезе на грак, стегнат между спазми агония.
Отговорът на обаджана беше много тих.
— Защото е видяла лицето ти, Колос, и нейните съветници също. И защото това отговаря на нуждите на Хамой. Ти умираш с чест, в служба на тонга. Туракаму ще те посрещне в залите си с голямо празненство и ще се върнеш на Колелото на живота с по-високо положение.
Предаденият мъж надви подтика си да се замята в предсмъртна болка. Обаджанът отбеляза безстрастно:
