Въпреки горещината, прашния неравен път и усилието, което му струваше да не изостане от мъжа, който не искаше да се забави нито за миг, Аракаси се задържа до него. Погледна присвитите очи на бегача, големия нос и широката брадичка и измъкна името му от паметта си.
— Хубаксачи — каза задъхано. — Аз съм верен слуга на Мара и определено е моя работа да знам каква нужда те праща да тичаш презглава за Сулан-Ку по пладне. Господарката не иска от бегачите си да рискуват слънчев удар току-така. От което следва, че нещо не е наред.
Бегачът го погледна изненадано, позна го и най-сетне забави ход.
— Ти? — възкликна изненадано. — Как да те позная в това облекло?
— И не трябва — сряза го Аракаси. — Какво е станало?
— Господарката — изпъшка бегачът. — Имаше лошо раждане. Синът й не оцеля. — Овладя се и добави: — Кърви опасно. Пратиха ме да намеря жрец на Хантукама.
— Богове! — извика Аракаси, обърна се и затича към имението на Акома.
Щом най-бързият бегач на Господарката беше изпратен да доведе жрец на Хантукама, това можеше да означава само, че Мара умира.
Ветрец раздвижваше завесите и слуги пристъпваха безшумно из стаята. Седнал до постелята на Мара, със стегнато в безизразна маска лице, за да скрие мъката си, Хокану съжаляваше, че не можеше да се изправи срещу мечовете на хиляда врагове, вместо да разчита на надежда, на молитва и на колебливата суетня на лечителите. Не можеше да мисли за мъртвороденото дете и за безжизненото му посиняло телце. Бебето беше изгубено, бе отишло при Туракаму, без да е поело дъх. Мара все още живееше, но на ръба.
Лицето й беше бледо като порцелан, а превръзките и студените компреси, с които акушерките се опитваха да намалят кървенето, като че ли не помагаха много. Бавното червено течение продължаваше неумолимо. Хокану беше виждал на бойното поле фатални рани, които го притесняваха по-малко от това пълзящо коварно петно, което се подновяваше с всяка смяна на превръзките. Хапеше устни в тихо отчаяние, без да забелязва слънчевата светлина навън, и шепнеше:
— Мара, прости на упоритото ми сърце. — Макар да не беше дълбоко религиозен, се придържаше към храмовата вяра, че уал, вътрешният дух, ще чуе и запамети онова, което ушите и съзнателният ум не могат. Говореше все едно Мара е будна и слуша, а не е застинала като статуя в постелята.
— Ти си последната Акома, мила, само защото не отстъпих на молбата ти да закълнем Джъстин като твой наследник. Наистина съжалявам за егоизма си и за желанието си да призная опасността за името Акома. — Замълча, за да овладее треперещия си глас. — Аз те обичам и не можех да си представя враг, който ще дръзне да посегне покрай мен, за да ти нанесе удар. Не го допусках и за самата природа и опасностите на раждането.
Миглите на Мара не трепваха. Устата й не потръпна, нито се усмихна, дори бръчицата от мръщене между веждите й я нямаше. Хокану погали тъмната й разпусната коса, разпиляна по копринените възглавници, и надви плача си.
— Заклевам се — продължи той и този път гласът му не му изневери. — Живей, моя силна, красива съпруго. Живей, за да можеш да закълнеш нов наследник за Акома над своето фамилно натами. Чуй ме, моя любима. В този момент освобождавам сина на Кевин, Джъстин, от задълженията му към дома Шинцаваи. Той е твой, за да укрепи името и наследството на Акома. Живей, любима, и заедно ще направим други синове за бъдещето на двата ни дома.
Очите на Мара не се отвориха за светлината на победата й. Отпусната под завивката, тя не помръдна, когато съпругът й сведе глава, най-сетне загубил битката да сдържи сълзите си. Нито се сепна от безшумните почти стъпки и глас като коприна, който промълви:
— Тя има враг, който я е поразил, както и детето в утробата й, хладнокръвно.
Хокану се присви и се извърна рязко срещу внезапно появилия се Аракаси. Очите на Главния шпионин бяха непроницаеми като оникс.
— Враг? Какъв враг? — Гласът на Хокану бе остър като нож. — Искаш да кажеш, че помятането не е случайност?
Главният шпионин поднесе новината, без да трепне.
— Джикан каза, че дегустаторът за отрова на господарката не се е събудил от следобедната си дрямка. Лечителят го прегледал и казал, че е в кома.
За миг Хокану заприлича на човек, направен от стъкло — цялата му уязвимост бе станала прозрачна. След това мускулите на челюстта му се стегнаха. Заговори с глас, твърд като варварско желязо:
— Намекваш, че жена ми е отровена?
Аракаси — гледаше безпомощно лежащата Мара — можа само да кимне безмълвно.
Хокану пребледня, но бързо се овладя и прошепна:
— Един търговец на подправки отвъд разлома дойде вчера. Предложил е на Мара концесии за екзотични напитки от Мидкемия.
— Господарката опитала ли ги е?
Хокану кимна — и двамата моментално скочиха към вратата.
— Кухните — изпъшка Хокану, след като едва не събориха акушерката, идваща да смени компресите на Мара.
— И аз си го помислих — отвърна Аракаси. — Има ли някакъв шанс приборите да са останали неизмити?
