Не, Хокану нямаше да иде при нея вонящ на алкохол. Закрачи изнервено, заслушан във всеки звук, идващ иззад параваните. Забързаните стъпки на суетящите се вътре хора не му подсказваха нищо и той се обезпокои от тишината. Какво ли изтърпяваше в момента Мара? Изруга наум и се ядоса, че загадките на раждането са недостъпни за него. След това устните му трепнаха в усмивка — реши, че това неприятно глождещо безсилие трябва да е сходно с чувството, изпитвано от жена, когато съпругът й тръгва на битка.
Самотното му бдение бе прекъснато от Люджан, Сарик, Инкомо и Кейоке, които пристигнаха вкупом от голямата зала, където Мара не се беше появила на сутрешния съвет. Един поглед към изнервения Хокану и Инкомо схвана онова, за което никой слуга не беше намерил за нужно да ги уведоми, и попита:
— Как е лейди Мара?
— Казват, че бебето идва — отвърна Хокану.
Лицето на Кейоке се вцепени в загрижена маска, а Люджан поклати глава.
— Рано е.
— Но такива неща стават — побърза да ги успокои Инкомо. — Бебетата не се раждат по някакво твърдо правило. Най-голямото ми момче се роди на осмия месец. И отрасна здраво и силно.
Сарик обаче мълчеше. Не се намеси с обичайната шега, за да повиши настроението. Наблюдаваше Хокану с мрачен поглед, без да каже нищо, замислен за странния търговец, който носеше чисто злато все едно е някаква евтина дрънкулка.
Минаха часове. Занемарените задължения не отвлякоха съветниците на Мара от чакането. Останаха заедно, в безмълвна подкрепа на Хокану в уютната стая, заделена за размисъл на господарката. От време на време Кейоке или Люджан пращаха слуга със заповед за гарнизона или идваха куриери от Джикан с някой въпрос към Сарик, но когато денят стана горещ и слуги донесоха обедната храна по нареждане на Хокану, никой нямаше охота за ядене. Състоянието на Мара не се подобряваше и след като следобедът изтече и наближи вечерта, дори Инкомо беше изчерпал баналностите.
Вече не можеше да се отрече, че родилните мъки на Мара са много тежки. На няколко пъти по коридора отекнаха приглушени стонове и викове, но повечето време до ушите им достигаше само тишина. Привечер слугите безшумно запалиха светилниците. Пристигна и Джикан, най-после свършил със сметките.
И точно тогава писъкът на Мара разцепи въздуха като нож.
Хокану изскочи от стаята и хукна по коридора. Входът към стаята на жена му бе отворен, иначе щеше да връхлети и да събори паравана. Вътре, ярко огрени от светлината на лампите, две акушерки държаха мятащата се в конвулсии Мара.
Хокану вдиша болезнено, обзет от страх. Лечителят бе коленичил до постелята, с почервенели от кръвта на Мара ръце. Паниката го извади от вцепенението, щом вдигна глава да поиска от помощника си мокри кърпи и видя кой е застанал над него.
— Господарю, не бива да си тук!
— Тук съм и тук ще остана — отсече Хокану с тона, с който заповядваше на войниците. — Обясни какво се обърка. Веднага!
— Аз… — Лечителят се поколеба и спря, защото тялото на господарката се изви в дъга в спазъм на агония.
Хокану избута настрани едната уморена акушерка, хвана мятащата се във въздуха ръка на Мара и надвеси лицето си над нейното.
— Тук съм. Успокой се. Всичко ще се оправи, гарантирам с живота си.
Тя кимна измъчено. Лицето й беше сгърчено от болка, посивяло и плувнало в пот. Хокану я гледаше в очите, колкото за да я успокои, толкова и за да не приеме бедата, за която не можеше да направи нищо. Вярваше, че лечителят и акушерките са направили каквото могат, макар че обичната му жена изглеждаше окъпана в собствената си кръв. Завивките, издърпани над скута й, бяха прогизнали в яркочервено. Хокану вече беше видял, но не си беше позволил да приеме присъствието на нещо, което хлипащите слуги не бяха успели да покрият: малкото посиняло телце, което лежеше отпуснато като дрипа до краката й. И да е било дете, сега представляваше само смачкана и безжизнена плът.
Гняв го обзе, че никой не беше посмял да му каже какво се е случило — че синът му се е родил мъртъв.
Спазъмът премина и Мара се отпусна. Беше толкова опустошена, че лежеше затворила очи, задъхана, без да чува нищо. Хокану преглътна нажежената като жар болка и изпълнените му с ярост очи се извърнаха към лечителя.
— Жена ми?
Слугата смирено поклати глава и прошепна:
— Прати най-бързия си бегач до Сулан-Ку, милорд. Да потърси жрец на Хантукама, защото… — Скръбта го накара да спре за миг. — Защото не мога да направя нищо повече. Жена ти умира.
Бегачът сви настрани.
Едва осъзнал, че за малко щяха да го прегазят, Аракаси застина насред пътя. Слънцето се беше издигнало високо, бе твърде близо до пладне, за да тича толкова бързо пратеник на Акома, освен ако работата му не беше крайно спешна. Аракаси се намръщи, спомнил си мрачното изражение на куриера, обърна се и затича обратно към Сулан-Ку.
Краката му бяха пъргави и беше облечен като бегач на дребен търговец. Все пак му отне няколко минути, докато догони бегача. Но като чу припрения му въпрос, мъжът не забави стъпките си.
— Да, нося съобщения от дома Акома — отвърна задъхано. — Съдържанието им не е твоя работа.
