Усетил, че думите на шпионина са искрени и че Аракаси изпитва неудобство да сподели нещо толкова доверително, Хокану каза само:
— Да побързаме.
И смуши коня в галоп.
Задните улички на Кентосани воняха.
Шпионинът и лорд Шинцаваи оставиха конете при един разтреперан ханджия, който се поклони и заломоти притеснено, че е недостоен да се грижи за такива редки животни. Лицето му издаваше неприкрит страх, щом двамата напуснаха, а вълнението, причинено от присъствието на конете сред слугите на странноприемницата, прикри тръгването на Аракаси и Хокану. Всички слуги все още бяха навън с всички гости, зяпаха и сочеха мидкемийските коне, и двамата се измъкнаха незабележимо.
Бяха си разменили ролите и сега Главният шпионин беше началникът, а Хокану, само по набедрена препаска, играеше разкаял се грешник на поклонение като слуга на жреца, за да умилостиви дребното божество, което уж беше оскърбил.
Вляха се в следобедната тълпа.
Пеша, вместо да го носят на носилка, и за първи път в живота си без почетна гвардия, Хокану осъзна колко много се е променил Свещеният град, откакто императорът беше наложил абсолютната си власт на мястото на Висшия съвет. Велики лордове и дами вече не обикаляха охранявани от воини, защото Имперските бели патрулираха по улиците, за да пазят града. Докато главните пътища бяха общо взето безопасни, макар и претъпкани — селски коли, храмови процесии и забързани вестоносци, — по-тъмните и тесни задни улици, където живееха хамали и просяци, или вмирисаните на риба улички зад складовете при кейовете не бяха място, където да дръзне да стъпи мъж или жена без въоръжена охрана.
И все пак Аракаси разполагаше със знание за тези сумрачни странични пътища, знание, придобито години преди премахването на поста Военачалник от Ичиндар. Пътят им залъкатуши през влажни и обрасли с мъх входове, между жилища, струпани толкова нагъсто, че не проникваше слънчева светлина, минаха дори през зловонен, задръстен със смет канал.
— Защо този заобиколен маршрут? — попита Хокану, докато врещяща тайфа улични хлапета притича покрай тях, подгонила дръгливо куче.
— Навик — подхвърли Аракаси. Димящата кадилница се люшкаше до коленете му — тамянът й бе съвсем нищожен цяр срещу ужасната смрад, вдигаща се от канала. Подминаха прозорец, на който старица белеше джомач с костен нож. — Ханът, в който оставихме конете, е съвсем почтен, но там се събират продавачите на клюки да си разменят новини. Не исках да ни проследят. Когато напуснахме, един слуга на Екамчи ни се закачи на опашка. Видя конете при главната порта и разбра, че сме от домакинствата на Акома и Шинцаваи.
— Откъснахме ли опашката? — попита Хокану.
Аракаси се усмихна и тънката му ръка се вдигна в благослов над главата на някакъв просяк. Мъжът беше с помътен поглед и ломотеше несвързано, явно бе докоснат с лудост от боговете. Шпионинът завъртя кадилницата на връвта, разпръсна във въздуха облак тамян и отвърна:
— Да. Явно не искаше да си цапа сандалите в ямата за смет, през която минахме. Заобиколи, изтърва ни от поглед за секунда…
— И ние се шмугнахме през оня канал — завърши с кикот Хокану.
Подминаха закритата с капаци предница на тъкашки дюкян и спряха пред пекарница. Аракаси купи кифла и намаза сладко от са̀ върху маслото отгоре. Хлебарят обслужи друг клиент и махна на чирака си, който отведе жреца и покаяника в скритата зад завеските задна стая. След няколко минути се появи и самият хлебар. Изгледа остро двамата посетители и се обърна към Аракаси.
— Не те познах с тая дреха.
Главният шпионин облиза сладко от пръстите си и рече:
— Искам новини. Спешно е. Търговец на подправки, показно, облечен и е метален накит. Имал е варвари носачи. Можеш ли да го намериш?
Пекарят изтри потта от дебелия си врат.
— Ако можеш да почакаш до залез-слънце, когато хвърляме остатъците на просячетата, може да имам отговор.
Аракаси не остана доволен.
— Много е късно. Искам да използвам бегача ти. — Врътна ръка и като по магия между пръстите му се появи навито парче пергамент. Може би: Главният шпионин го беше крил през цялото време в ръкава си, помисли Хокану, но не можеше да е сигурен.
— Прати това на сандалджията на ъгъла На Бъчварска и Табакчийска. Собственикът се казва Чимичи. Кажи му, че питата ти гори.
Хлебарят изглеждаше разколебан.
— Направи го! — изшепна Аракаси с тон, от който Хокану настръхна.
Хлебарят вдигна брашнените си ръце с дланите нагоре в знак на покорство, а после ревна на чирака си. Момчето изтича навън с пергамента, а Аракаси закрачи из стаята като саркат в клетка и не спря през цялото време, докато го нямаше.
Кожарят се оказа слаб като клечка мъж с пустинна кръв, носеше мазни от пот пискюли с талисмани под робата си. Провисналата му коса падаше на очите му, които шаваха неспокойно. Ръцете му бяха покрити с белези, които можеше да са от изплъзналия се нож в занаята му, но по-вероятно, помисли Хокану, ако се съдеше по броя им и по местата, от опитната ръка на мъчител. Шмугна се през завеската още мигайки от слънчевата светлина, с намазана със сладко кифла в едната ръка също като тази в ръката на Аракаси.
