— Глупак — изсъска на жреца. — Излагаш ме на риск с този спешен сигнал, а после ме викаш тук. Началникът ще те изгори за такова нехайство.
— Началникът определено няма да го направи — сухо каза Аракаси.
Майсторът кожар подскочи.
— Но това си самият ти! Богове, не можах да те позная в тези храмови дрипи. — Веждите му се сбраха в мръщене, достойно за цубарското му потекло. — Какво толкова е станало?
— Търсим един търговец на подправки, натруфен със златна верижка и с носачи варвари.
Лицето на Чимичи светна.
— Мъртъв е — отвърна той. — И носачите му също. В един склад на улица Хуает, ако може да се разчита на крадеца, опитал се да размени брънки от верижка при сарафите, че е казал истината. Но след като такъв човек изобщо е имал злато, едва ли си го е измислил.
— Имперският патрул знае ли вече за труповете?
— Вероятно не. — Чимичи остави кифлата и избърса оцапания си със сладко пръст в престилката си. — Да си виждал някога сараф да докладва нещо, което не е длъжен? Данъците на метали не са малки напоследък, след като Небесната светлина трябва да подсили армията си срещу заплахата на твърдите традиционалиста.
Аракаси вдигна ръка да прекъсне дърдоренето му.
— Секундите ни са ценни, Чимичи. Двамата със спътника ми ще отидем да огледаме телата. Задачата ти е да отвлечеш императорския патрул достатъчно дълго, докато влезем и излезем. Не искам Имперските бели да разследват тези убийства преждевременно.
Чимичи отметна черната си коса и се ухили, — зъбите му бяха удивително съвършени и бели. Предните бяха изпилени като игли по обичая на дълбоката пустиня.
— Кебурчи, Боже на хаоса — изруга той с явно задоволство. — Отдавна не сме имали хубава улична бъркотия. Животът взе да става скучен.
Но докато свърши фразата си, вече говореше на празна стая. Примига стъписано и измърмори:
— Майката на този човек е била проклета сянка.
После се намръщи съсредоточено, бързо излезе и се запъти да превърне обикновения мирен делови ден в търговския квартал в пълен хаос.
Падна здрач и сумракът в полутъмния и без това склад се сгъсти. Хокану се наведе до Аракаси. В ръката му гореше навит парцал. Навън ехтяха викове и трясъци от чупене на грънци, някой ревеше мръсотии.
— Складовете на търговците на вино — измърмори Хокану. — До няколко минути ще си имаме компания. — Замълча и намести навития парцал, изгорял почти до пръстите му.
Аракаси кимна. Пръстите му бързо се задвижиха по тялото на носача, отдавна минало фазата на трупно вкочанясване и вече започнало да се подува.
— Удушен е — измърмори той. — Всички са така.
През пролуките в дъсчените стени проблясваха резки ярка светлина от пожар или от факли. Нищо не отклоняваше вниманието му обаче.
Започна да претърсва трупа на търговеца на подправки.
Верижката и финия копринен халат вече ги нямаше, плячкосани от уличния крадец, за когото Чимичи бе споменал. Светлината, хвърляна от навития парцал, открои достатъчно детайли, за да се види, че мъжът не е удушен. Юмруците му бяха стиснати и очите му не бяха изцъклени, а обкръжени с бели кръгове. Устата бе отворена, а езикът беше прехапан. Кръв беше зацапала с черно дъските под него и все още сресаната му напарфюмирана брада.
— Какво виждаш? — попита Хокану.
Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха смътно под качулката.
— Много неща. — Обърна дланта на мъртвия и се видя татуировка. — Той е от тонг Хамой. Носи знака им. Това, че се е представял за човек, пребиваващ отвъд разлома, говори за дългосрочно планиране.
— Не е стилът на Джиро — заключи Хокану.
— Определено не е. Но е трябвало да помислим така.
Вън в нощта прокънтя ругатня, някой изрева гневно в отговор. Врявата на вбесената тълпа се усили, вече по-близо, чу се зовът на рог на някой от Ударните водачи на императора.
Хокану също бе решил, че пергаментът с печата на Анасати е фалшификат. Никой син на Текума и никой лорд, съветван от толкова умен хитрец като Чумака, нямаше да се унизи толкова очевидно.
— Кой? — промълви той отчаяно. Всяка изтекла минута увеличаваше вероятността да не види Мара отново жива. Споменът за нея, както я беше оставил — пребледняла, в безсъзнание и плувнала в кръв — почти парализираше ума му. — Може ли тонгът изобщо да бъде купен, за да направи нещо повече от убийство? Нали поемат договорите си в анонимност.
Аракаси претърсваше долните дрехи на търговеца на подправки. Това, че бяха вмирисани на смърт, не го разколеба.
— Важната дума тук, подозирам, е договор. А има ли някой твърдолинеен традиционалист в тази империя достатъчно богатство, за да подхвърля златни верижки на просяци само за да е сигурен, че ще имаме диря, която да проследим? — Ръцете му се спряха, после заопипваха бързо и измъкнаха малък предмет.
— Аха! — В гласа на шпионина прозвуча триумф.
Хокану се взря и видя зелен проблясък. Доближи горящия фитил към ръката на Аракаси.
Беше малка стъкленица. Тъмна лепкава течност бе покрила вътрешността. Тапата, ако бе имало такава, липсваше.
— Стъкленица с отрова ли? — попита Хокану.
