Джуджето побягна. В преддверието влезе огромен мускулест тип с халат, извезан с птици ли, и избоботи:
— Богове небесни! Ти не си никакъв жрец.
— Радвам се, че го разбра — рече Главният шпионин. — Спестява ни ненужно предисловие. — Вдигна ръце уж за да избута назад качулката от лицето си, при което ръкавите му паднаха надолу и откриха кръстосани кожени каишки. Каниите на ножовете, прикрепени към тях, бяха празни, а самите ножове бяха в ръцете на Аракаси.
Изненаданото ахване на Хокану, че старшият шпионин на Мара притежава оръжия от скъпоценен метал, бе прекъснато от бичия рев на Корбарг:
— Тъй значи! Ти си оня, дето уби чирака ми!
Аракаси се озъби.
— Паметта ти работи добре, както виждам. Това е хубаво. — Ножовете в ръцете му не трепваха, все едно ги стискаше каменна статуя. — Значи помниш, че мога да те поразя в сърцето преди да си помръднал. — Обърна се към Хокану. — Развий ми колана и го вържи, китка за глезен.
Великанът отвори уста да възрази, но спря, щом Аракаси леко вдигна ръце. Много внимателно, за да не застане между двамата, Хокану развърза жреческия колан, върза Корбарг и стегна възлите здраво. Страхът за Мара прогонваше всякаква жалост от сърцето му.
Под тавана минаваше огромна дървена греда с рогови куки за окачане на маслени светилници. Сега по тях имаше само паяжини, но за разлика от кожените клупове, използвани от бедните за същата цел, те нито бяха изгнили, нито разхлабени.
Хокану видя, че Аракаси ги гледа, и се усмихна свирепо.
— Искаш да го провесим ли?
Аракаси кимна, а великанът закрещя на непознат за Хокану език. Старшият шпионин му отговори нещо, след което смени езика от учтивост към господаря.
— Няма помощ за теб, Корбарг. Жена ти и онзи тъп телохранител, когото прати с нея, са задържани. Навън има безредици и Имперските бели са по улиците. Ако е умна, ще се подслони за през нощта в някой приют и ще се прибере на заранта. Слугата ти Мекех в момента се е сврял под кацата с ейл в задния ти навес. Видя как умря последния ти чирак и докато съм тук, няма да посмее да се покаже, да не говорим да повика помощ. Тъй че питам, а ти ще отговориш: каква е противоотровата, която трябваше да напълни стъкленицата, която ще ти покаже моят приятел?
Хокану дръпна силно въжето, затегна го здраво и извади зелената стъкленица, която бяха прибрали от мъртвия търговец в склада.
Вече пребледнелият Корбарг побеля съвсем.
— Нищо не знам! Нищо.
Аракаси повдигна вежди.
— Нищо? — Тонът му бе съжалително кротък. — Ах, Корбарг, разочароваш ме. — После изражението му се втвърди и ръката му се задвижи плашещо бързо.
Стоманата профуча като мълния. Острието забърса покрай бузата на Корбарг, откъсна кичур мазна коса и се заби в гредата.
— Има три знака, на пустинно писмо, на тази стъкленица — каза студено Аракаси. — Почеркът е твоят. Говори. — Щом пленникът вдигна брадичка, за да откаже отново, Аракаси го спря. — Приятелят ми е воин. Жена му умира от твоята зла отвара. Да опише ли по-изобретателните си методи за извличане на информация от пленени вражески съгледвачи?
— Да си ги описва — изпъшка Корбарг уплашен, но все още упорит. — Няма да кажа.
Тъмните очи на Аракаси се стрелнаха към Хокану. Усмивката, която му хвърли, беше безмилостно студена.
— Заради твоята лейди, кажи му как карате пленниците си да проговорят.
Схванал накъде бие шпионинът, Хокану опря рамо на стената.
И сякаш разполагаше с всичкото време на света, заописва методи на изтезание, събрани къде от чуто, къде от стари записи, намерени в къщата на Минванаби, докато я прочистваха за идването на Мара, от приказки, разправяни, за да тормозят нови набори, и по нещичко, доизмислено от него самия. И понеже Корбарг не приличаше на човек с особено богато въображение, Хокану се позадържа с нечестива наслада на по-гадните подробности.
Корбарг започна да се поти и да трепери. Ръцете му се заизвиваха във връзките, не от надежда да се спаси, а в безумен, отчаян страх. Хокану избра подходящия момент да прояви учтивост и се обърна към Аракаси.
— Кой метод да изберем първи според теб — нажежените игли или скрипците и въжетата?
Аракаси се почеса замислено по брадичката. Очите му сякаш погалиха треперещото тяло на алхимика. После се усмихна. Усмивка, от която Хокану едва потисна трепета си. Очите му бяха ледени.
— Знаеш ли, мисля, че…
— Не! — извика хрипливо Корбарг. — Не! Ще ви кажа каквото искате да знаете.
— Чакаме — сряза го Хокану. — Побързай обаче. Знам къде можем да намерим наблизо от онези месоядни насекоми…
— Чакайте! Не! — писна Корбарг.
— Тогава — намеси се Кротко Аракаси, — ще ни кажеш рецептата за противоотровата.
Корбарг закима енергично.
— Листа от сесали, киснати в солена вода два часа. Подсладете сместа с много мед от червена пчела, та дамата да повърне солените билки. Първо само малка глътка. Изчакайте минута. Още една. Пак изчакайте. После колкото може да поеме. Колкото повече изгълта, по-бързо ще се изцери. След това, щом очите й се прояснят и треската я остави, малка чашка от сместа на всеки дванайсет часа, три дни. И ще се оправи.
Аракаси се обърна Към Хокану и каза отсечено:
