— Това вътре е отрова, да. — Аракаси му подаде стъкленицата да я подуши. Миризмата беше смолиста и парещо остра. — Но стъклото е зелено. Аптекарите обикновено слагат в стъкленици с този цвят противоотрови. — Погледна лицето на търговеца на подправки, замръзнало в грозна усмивка. — Горкият. Мислел си, че ще получиш живот от ръката на господаря си.
Обърна се към Хокану.
— Точно затова дегустаторът на Мара изобщо не е заподозрял. Този човек е погълнал същата отрова като нея, като е знаел, че е бавно действаща, и е бил сигурен, че ще получи противоотрова.
Ръката на Хокану потрепери и пламъкът замига. Виковете навън се усилиха.
— Трябва да се махаме — каза Аракаси.
Силните му пръсти стиснаха китката на Хокану и той го дръпна да се изправи.
— Мара — промълви Хокану в изблик на неудържима мъка. Мара…
Аракаси го затегли напред.
— Спри! Вече имаме надежда.
Хокану го погледна с помръкнали очи.
— Как така? Продавачът на подправки е мъртъв. Каква надежда можем да имаме?
Зъбите на Аракаси блеснаха в победоносна усмивка.
— Защото знаем, че има противоотрова. А стъкленицата с отрова има знак на производителя на дъното. — Повлече Хокану към разхлабената дъска откъм кея, през която бяха влезли, и продължи: — Познавам аптекаря, който използва този печат. Купувал съм информация от него. — Присви се и се измъкна, в мъгливия вмирисан сумрак на уличката зад рибарския пазар. Хокану го последва. — Трябва само да избегнем тази суматоха, предизвикана от Чимичи заради нас, да намерим човека и да го разпитаме.
Хокану тичаше.
Улиците бяха пълна лудница — врява и търчащи граждани. Аракаси се плъзгаше между тях като сянка, а Хокану го следваше. Въпреки цялата си воинска твърдост не беше свикнал да върви бос и след като наби пръстите си в издатините на каменната настилка, плъзна се опасно през тинята в една канавка и веднъж падна по задник върху някакви счупени грънци, би се зарадвал и на най-неудобните сандали въпреки пришките, които щяха да му докарат. Но дори да си даваше сметка за затрудненията му, Аракаси не забави ход.
Хокану беше готов да умре, но нямаше да се оплаче. Залогът беше животът на Мара и всяка изтекла минута го плашеше, че тя може вече да е неспасяема, че ужасната бавно действаща отрова може да я е увредила неизцеримо.
— Не мисли — изпъшка той на глас. — Просто тичай.
Подминаха грънчарска сергия, чийто собственик изхвърча навън от дюкяна си по нощна риза и размаха юмрук. Аракаси свърна надясно и измърмори:
— Воини. — Беше останал почти без дъх. — Ако продължим направо, ще налетим на тях.
— Имперски ли?
— Не знам — отвърна задъхано Аракаси. — Видях само пера на шлемове. — Вдиша дълбоко. — Но няма да останем, за да разберем какви са.
Шмугна се наляво в някаква уличка. Звуците от уличните безредици заглъхнаха, заменени от крадливото шумолене на плъхове, провлечените стъпки на сакат фенерджия, запътил се към дома от работа, и скърцането на теглена от дръглива нийдра кола на уличен продавач на зеленчук.
Аракаси се шмугна в обрасъл с мъх вход.
— Стигнахме. Внимавай — сводът е нисък.
Хокану се наведе и влезе.
Зад входа имаше малък вътрешен двор, буренясал, но сред бурените имаше нещо като медицинска градина, пълна с целебни билки. В средата имаше езерце, също обрасло с плевел и острица. Хокану се задържа за миг, за да си измие краката. Водата беше топла като пикня и смрадлива. Зачуди се отвратено дали не използват езерцето за нужник.
— Навремето беше щерна — прошепна Аракаси сякаш в отговор на мисълта му. — Корбарг май изхвърля помията си в нея, ако се съди по миризмата.
Хокану сбърчи нос.
— Що за име е това — Корбарг?
— Турилско — отвърна шпионинът. — Но Корбарг не е родом от планините. По кръв, бих казал, че в него има повече пустинно. Не се заблуждавай, умен е и знае толкова езици, колкото и аз.
— И колко са те? — прошепна Хокану.
Но Аракаси вече бе вдигнал ръка да почука на дъсчената врата.
Тя се отвори с рязко дръпване, което сепна Хокану, и отвътре изръмжа дрезгав глас:
— Кой е?
Аракаси отвърна нещо на гърлената пустинна реч. Онзи отвътре се опита да затръшне вратата, но не успя, понеже шпионинът натика кадилницата в пролуката.
— Пусни ни да видим господаря ти, джудже крадливо, или ще ти изтръгна езика! — рече на гърления цурански диалект, използван от крадците и просяците. Хокану никога не беше чувал този тон, но настръхна от заплахата в него.
Джуджето отвърна с нещо, което прозвуча като мръсна ругатня.
— Лошо — изсумтя Аракаси и с бързо кимване подкани уж покайващия се слуга да помогне да разбият вратата.
Обзет от тревога за жена си, Хокану вложи цялата си воля и сила. Блъсна с рамо вратата с такава сила, че джуджето отлетя назад и кожените панти се скъсаха.
Аракаси и Хокану нахлуха в нещо, което приличаше на преддверие, с теракотен под и украсено с фризове, останали от време, когато кварталът е бил по-процъфтяващ. Джуджето ломотеше на смесица от няколко езика, че си било ударило главата и как така ще къртят вратата.
— Все едно, беше изгнила — отбеляза Хокану и изтърси треските от рамото си.
